![Войната на жриците [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/4/vojnata-na-zhricite-bg-download.jpg)
Войната на жриците [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Войната на жриците [bg]». Краткое содержание книги:
Наследник на престола, който му принадлежи по право, граф Нико решава да си го върне, за да сложи край на страданията на всички, тероризирани от Дракан, графа на Ордена на дракона, който е заграбил властта. Затова прибягва към помощта на една красива, но опасна жена — владеещата всякакви оръжия Кармиан, и един продажен капитан на кораб — Гарвана.
За да не навлече беди на най-близките си приятели Дина и брат й Давин, Нико тайно избягва, за да осъществи плана си. Но те усещат, че го грози смъртоносна опасност, и се впускат в опасно приключение, за да го спасят.
Дошло е време, когато силите на доброто трябва да се обединят и да се опълчат срещу злото, заплашващо да завладее света.
Дошло е време за войната на жриците.
В началото едва познах Сася. Тя се бе превърнала в истинска девойка. Бе се източила, бе пуснала по-дълга коса… А и гърдите й бяха наедрели. Бе станала истинска красавица. Късметлийка. Не като мен. Аз ставах все по-непохватна и странна и на нищо не приличах.
— Добър вечер — рече тя учтиво. — Един момент само, и ще дойда… — в следващия миг обаче ме позна. — Дина! Дина, ти ли си това???
Кимнах. Гърлото ми внезапно се сви. Сася остави подноса с халби бира настрана и заизтрива леко притеснено ръце в престилката си.
— Добре ли си? — попита ме тя.
Не можеше да се каже. Ала въпреки това кимнах, какво ли друго можех да сторя? Например да й отговоря: „Не, не съм добре, защото се крия от Дракан заедно с истинския престолонаследник на Дунарк и бъдещата му съпруга, която мразя, и непрекъснато се опитват да ни заловят или убият. Освен това не съм сигурна, че мама ме обича още, защото май съм на път да се превърна в черна магьосница. А и още нещо — мразя косата си.“ Не, най-добре бе да не си отварям устата.
Изведнъж Сася срамежливо ме гушна.
— Толкова често си мисля за теб — рече тя.
— И аз за теб — последва моят отговор.
Бързо се обърнах. Един от гостите се бе изправил и стоеше между мен и вратата.
Това бе Азуан.
Дина
Рядка перла
— Кой е това? — попита Сася.
— Моят… моят чичо…
Дали не можех да се шмугна в кухнята и да изляза през задната врата?
— Няма нужда да бягаш от мен — рече Азуан. — Искам само да поговоря с теб.
Да бе, да! Все още имах синини по лакътя от последния път, когато „просто искаше да поговори с мен“.
— За какво искаш да говорим? — попитах и направих стъпка назад към кухненската врата.
— За баща ти, за майка ти и за теб.
Спрях неволно. За баща ми, за майка ми и за мен. Да, определено имах какво да кажа, ала не на някого, който се бе опитал да ме купи, сякаш бях куче. Защо трябваше да прилича толкова много на баща ми? Не бе честно. Усещах огромна празнина в душата си всеки път, щом го погледнех.
От друга страна… Може би не бе кой знае колко опасно да говоря с него тук, в хана на Биркене, пред всичките тези хора, които нямаше да му позволят просто да ме издърпа насила навън.
— Как ме откри? — попитах, за да спечеля малко време, докато премисля какво да правя.
— Поразпитах тук-там. Няколко човека си спомниха откъде идва Жрицата на срама. Помислих си, че с радост би се върнала у дома, ако ти се удадеше възможност, и познах.
Мда, как можеше да съм толкова глупава.
— Седни, Дина. Нищо няма да ти направя.
Сася стоеше и слушаше с ококорени очи, напълно онемяла. Тя не бе знаела, че имах чичо, нито пък баща. А и разговорът ни до този момент никак не бе обичаен.
— Да извикам ли татко? — попита тя.
Ханът не разполагаше с пазач. Бащата на Сася бе толкова едър, че спокойно се справяше с всичко, ако възникнеше проблем. Тази мисъл ме поуспокои. Не, Азуан нямаше нищо да ми стори. Не можеше. Не и тук.
— Не още — рекох, достатъчно високо, за да може Азуан да ме чуе. — Ала ако само понечи да ме докосне…
Сася кимна и се ококори още повече.
— Само кажи — рече ми тя.
Азуан слушаше с лека усмивка. Усмивка, която страшно напомняше тази на баща ми.
— Приключи ли с мобилизирането на силите? — попита ме той.
Не бях напълно сигурна какво искаше да каже с това.
— Можем да поговорим — отвърнах му аз. — Но не се опитвай да ме насилваш да правя каквото и да било и не очаквай, че ще дойда с теб.
Той леко се поклони, като продължи да се усмихва по същия начин.
— Както искаш — каза Азуан. — Желае ли госпожицата да седне?
Така и сторих.
— Какво искаш от мен?
— Първо — къде е той?
В началото си помислих за Нико и се зачудих паникьосано откъде знаеше Азуан, че съм с него. В следващия миг обаче си спомних, че ми бе задал същия въпрос и при първата ни среща, и че имаше предвид Сезуан.
— Той е мъртъв — рекох аз и усетих как сълзите занапираха да се търкулнат от очите ми. — Убиха го… в крепостта Сагис.
Азуан седеше неподвижно и не каза нищо в продължение на няколко минути.
— Кой го уби? — попита той накрая.