![Войната на жриците [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/4/vojnata-na-zhricite-bg-download.jpg)
Войната на жриците [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Войната на жриците [bg]». Краткое содержание книги:
Наследник на престола, който му принадлежи по право, граф Нико решава да си го върне, за да сложи край на страданията на всички, тероризирани от Дракан, графа на Ордена на дракона, който е заграбил властта. Затова прибягва към помощта на една красива, но опасна жена — владеещата всякакви оръжия Кармиан, и един продажен капитан на кораб — Гарвана.
За да не навлече беди на най-близките си приятели Дина и брат й Давин, Нико тайно избягва, за да осъществи плана си. Но те усещат, че го грози смъртоносна опасност, и се впускат в опасно приключение, за да го спасят.
Дошло е време, когато силите на доброто трябва да се обединят и да се опълчат срещу злото, заплашващо да завладее света.
Дошло е време за войната на жриците.
— Да — рече той. — Трябва да имам тук някъде…
Разпалих огъня в печката и сложих да се вари вода. Изглежда Рикерт едва сега забеляза хората, които ме придружаваха. Той погледна Нико толкова колебливо, сякаш се чудеше дали не трябваше да се поклони. А когато Кармиан свали шапката си и извади косата от яката си, той направо зяпна за миг. Ала после се съвзе.
— Седнете — рече Рикерт и набързо разчисти кухненската пейка, така че Кармиан можеше да се настани.
— Съжалявам за случилото се с Еллин — допълних. — Едва ли ти е лесно.
Рикерт втренчи поглед в ръцете си.
— Бяхме заедно… почти петнайсет години — отвърна той. — Човек свиква с присъствието на другия. А и понякога ми е доста тежко да се оправям тук… без нея.
Изведнъж той впери очи в Нико.
— Косата й бе толкова мека — рече той толкова тихо, че едва го чух. — Като муцуната на кон.
Чайникът засвири. Кармиан се изкашля. Разгледах килера на Еллин. Чувствах се малко като неканен гост, защото това бе единственото място в къщата, където не можехме да влизаме като деца. Тя държеше там буркани и шишета с домашен сок от горски плодове. Имаше и разни зелени малки тикви, червено цвекло и, разбира се, доста сухи билки. Някои сигурно й бяха от мама, помислих си аз. Направих вкусен и силен чай, като добавих малко изсушена ехинацея за кашлицата на Кармиан.
— Често ли идват войниците на Ордена на дракона дотук? — попита Нико.
— Миналата пролет се появиха. Трябваха им хора. Всякакви занаятчии, също така дърводелци, ала най-вече ковачи. Наложи се да се крия в гората няколко седмици, иначе щяха да ме замъкнат със себе си, независимо дали исках или не. А Еллин вече бе болна.
Той пое чашата с чай, която му подадох, без да вдигне очи.
— Трудно й бе да остава сама, ала съселяните ни й помагаха.
Кимнах. Човек можеше да каже много неща за Биркене, ала когато нещата наистина бяха сериозни, хората не се оставяха.
— Как си успял да оцелееш в гората? — попита Нико.
— А… Помогнаха ми.
— Хора от селото?
— Да, но не само… и други.
Той хвърли един бърз поглед към Нико.
— Мисля, че ги познаваш.
— Главният стражар? И хората му?
Ковачът кимна.
— Наричат ги Лисиците, защото винаги успяват да се изплъзнат от преследвачите си, а и не можеш да ги видиш, освен ако не знаеш къде са. Войниците от Ордена ги мразят.
Знаех добре какво си мислеше Нико в този момент. Все още бяхме доста далеч от Хьойландет, а колкото повече се отдалечавахме от блатата, толкова по-рядко можехме да очакваме помощ от гелтрите. А ние имахме нужда от помощ. Не разполагахме с пари, а и в това ужасно време човек имаше нужда от добра храна, подслон и топлина.
— Те могат да ни помогнат — рекох.
— Да. Може би.
— Защо не?
Нико направи странна гримаса.
— Защото… Главният стражар има особено мнение по отношение на моята роля, което се различава от моето.
Тук беше прав. Ако зависеше от Главния стражар, Нико щеше да застане начело на съпротивата и да обедини всички противници на Дракан в една огромна войска. Ала Нико не искаше да стои начело на каквото и да било, а още по-малко, когато имаше опасност да загинат хора.
— Нямаш избор — рече Кармиан внезапно. — Ако Дракан бе в Дунарк, както си мислехме, може би всичко щеше да е по-различно. Но не и при тези обстоятелства. Сега имаш нужда от войска.
Ала Нико единствено поклати глава.
— Достатъчно хора умират — рече той. — Защо да моля още да жертват живота си?
Седяхме и пиехме чай в пълна тишина. Дори Кармиан мълчеше. Може би, защото Рикерт бе тук, а може би всички бяхме твърде уморени, за да се караме.
Най-накрая аз се изправих.
— Останете тук — рекох на Нико. — Колкото по-малко хора те виждат, толкова по-добре. В хана може да има другоземци.
Той кимна.
— Може ли да пренощуваме тук? — попита той Рикерт.
Може и да бе мръсно и запуснато, но поне бе топло и безопасно, в случай че в хана имаше някакви гости.
— Може да останете колкото искате.
Отново облякох мокрото си наметало и прешляпах през снежната преспа до хана от другата страна на улицата. Добре че Нико не ме последва. Край две от масите имаше цели петима непознати и макар никой от тях да не приличаше на хората на Дракан, наоколо със сигурност имаше множество съвсем обикновени хора, които не биха имали нищо против да спечелят няколкостотин златни монети.