Наследството на Армадата [bg]

— Предупредих те, Нико — хладно подхвърли Бен. — Освен ако не се наложи. Всичко зависи от теб. А сега ще повторя въпроса си: къде е Кабеза?

Предизвикателството остана в очите на колумбиеца, но вече доста смекчено.

— На място, където господарят ти Серато никога няма да го открие, дори да изпрати не сто, а хиляда от убийците си.

— Нещо грешиш — поклати глава Бен. — Не работя за човек на име Серато. Дори не съм чувал за него. И не дойдох тук, за да причиня зло на Кабеза.

— Да бе! — промърмори Рамирес. — Какво друго можеш да ми кажеш?

— Ти също имаш възможност да излъжеш — напомни му Бен. — Как мога да разбера дали Кабеза изобщо е жив? Може би отдавна си му видял сметката.

— Жив е, да те вземат дяволите!

— Дано да е така.

— Жив и на сигурно място!

— Значи ти го закриляш, така ли? Но защо? От кого го пазиш?

Нико не отговори.

— А може би не пазиш Кабеза — подхвърли Бен, моментално разчел изражението на лицето му. — Просто го използваш като примамка, защото знаеш, че някой ще дойде за него.

Нико запази мълчание, но кратко потрепване на замръзналата му физиономия доказа, че Бен е отгатнал правилно. Секундите бавно се точеха. Нико продължаваше да мълчи. Бен усети как се изкушава да изкрещи.

— Нуждая се от помощта ти, за да разбера какво става тук — меко каза той и сам долови нотката на отчаяние в гласа си. — Не работя за никого. Търся една приятелка. Всъщност нещо повече от приятелка. Отвлякоха я в Ирландия — в деня, в който Роджър Форсайт и асистентката му бяха убити. Чувал ли си за този случай?

— Гледам новините — хладно отвърна Родригес, без да отделя напрегнат поглед от лицето на Бен. Сякаш се опитваше да прикрие това, което знае.

— Мислех, че Кабеза ще ми помогне да я открия — добави Бен. — Исках да си поговорим и нищо повече. Далеч съм от мисълта да му причиня зло.

Нико му хвърли продължителен, изпълнен с подозрение поглед.

— Моля те — промълви Бен. — Трябва да си я върна обратно. Изчезнала е вече от два дни. Казва се Брук. Брук Марсел. Усещам, че нещата са навързани, но не знам как и няма към кого друг да се обърна.

Настъпи дълго мълчание. Нико продължаваше да го гледа с неподправен интерес, но явно се колебаеше дали да му повярва. После посочи карабината в ръцете на Бен.

— Казваш, че се нуждаеш от помощта ми — проточи той. — Но ти си този, който държи оръжието, амиго.

Бен погледна пушката и вдигна глава. В очите на Нико имаше искреност, макар и дълбоко скрита под някаква душевна болка. Сякаш гледам себе си в огледалото, изведнъж си помисли Бен. После, без каквито и да било колебания, обърна оръжието с приклада напред и го подаде на Нико.