![Екстази (Три розови рейв романа) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/1/1/ekstazi-tri-rozovi-rejv-romana-bg-download.jpg)
Екстази (Три розови рейв романа) [bg]
- Автор: Уэлш Ирвин
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: „КРОТАЛ“
- Переводчик: Веселин Иванчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Екстази (Три розови рейв романа) [bg]». Краткое содержание книги:
Уелш е безспорният лидер на новата вълна в британската литература. „Обзървър“
Светът на Уелш е груб, долнопробен и брутален, но също брилянтен, забавен и пропит от своеобразен пънк морал. „Сънди Експрес“
Жаргонният стил и необузданата любов са по-впечатляващи от всякога. „Арена“
Трите истории „Sex’n Drugs’n’Dance Music“ ще донесат върховно удоволствие на тълпите почитатели на шотландския автор. „Веню“
Човек може да се наслади на толкова много, дори отблъскващите фантазии непреодолимо привличат… Талантът на Уелш е извън всякакво съмнение. „Емпайър“
Уелш е най-атрактивният прозаик на нашето поколение. „Керанг“
Гарантира трескава възбуда… Уелш доказва талант да борави с теми, които другите отбягват и демонстрира ловък, вулгарен и забавен стил. „Космополитън“
Но аз съм същия като този маниак, имаме едно име и… това е всичко… полека, не се коркайте, това е от есида. Връщам се при приятелите, за да им кажа „чао“ като хората преди най-накрая веднъж и завинаги да потегля към магазина.
— Никога не съм чукал малката си сестричка — казвам им аз.
— Никога не си имал малка сестричка, която да чукаш — казва Стиво. — Ако имаше, сигурно нямаше да пропуснеш.
Замислям се над това. После ми се сгаднява на стомаха. Не съм слагал в устата си нищо от няколко дни, освен екстази, амфетамин сулфат и есид. Е, пих едно безалкохолно, ядох малко от крушата на Аманда и разбира се, топеното сирене и ЯГОДИТЕ. Крайно време е да потеглям.
Излизам от квартирата и започвам да се нося на подскоци, точно така, на подскоци, надолу по „Трейт Уестърн Роуд“. Повтарям си „Лойд Буст, Лойд Буст“. Нещо важно, което не бива да се забравя. Лий. Дезертьор от партито. Най-потисканото дете. Бори се за правото да купонясваш, престани да прахосваш енергия за ненужни глупости като храна, работа и тем подобни. Отегчително, просто ужасно отегчително. Дезертьорът от партито Лойд, забит на майна си в Уест Енд, Глазгоу. Загубен из Франция, жертва на любовта. Не, не, тъпо копеле. Ти си тръгнал с проста задача. Съвсем проста задача.
— Здрасти, пич!
Две млади копелета са застанали до мен, дишат тежко и се оглеждат наоколо, погледите им не срещат моя, защото не спират да въртят глави. Това са онези копелета… Робърт и Ричард от компанията от Мерихил. Непрекъснато ги срещам, в „Метро“, „Форум“, „Ресърекшън“, „Пюър“, „Арките“, „Суб Клуба“… големи маниаци на „Слам“, никакви такива като Тери и Джонсън… Индъстриа…
— Здравейте, копелета!
Лицата им изглеждат напрегнати и вече се отдалечават бързо:
— Извинявай, пич, не можем да спрем, бомбихме една кръчма… налага се, знаеш, копеле… не можеш да отебеш клубния живот заради някакво шибано плюскане… — задъхва се Робърт, тичайки назад като рефер. Много добро постижение.
— Точно така момчета! Точно така! Добро постижение, Роберто! Браво, Роберто, браво, братче! — викам окуражително, докато те се носят надолу по улицата. Обръщам се и в този момент едва не ме отнася огромната маса на преследвача. Стягам се, защото си мисля, че ще се нахвърли върху ми, ще нападне невинния Лойд от Лий, гостенин в този град на груби обноски. Копелето обаче отминава надолу и продължава бясното преследване на Ричард и Робърт, които се насочват към спирката на метрото на „Келвин Бридж“. Скапаният му алкохолик никога няма да успее да хване младите, по-пъргави мъже, чиито тела са стегнати от танци и екстази. Копелетата са в дяволски добра форма и по-тежкия, плондирест (всъщност не е толкова дебел) пич схваща това и се отказва от гонитбата. Нашите герои избягват, оставяйки без дъх преследвача си, който едвам диша с ръце на хълбоците.
Започвам да се смея. Пичът се приближава, но аз не мога да спра. Изтребител-лейтенант Бигълс е отново тук.
— Къде живеят тия кретени! — задъхано и рязко се цепи копелето.
Все едно Мистър Лойд от Лий, един работлив единбургчанин, завършил търговското училище, който редовно играе скуош и най-много обича да ходи на международните ръгби мачове в Мериленд, би могъл да има нещо общо с Рикардо и Роберто, две отрепки от глазгоуските предградия.
Това е все едно да ме обвинят, че съм спал със сестрата, която не притежавам.
— Ъ? — сякаш успявам да се прокашлям.
— Тия педерасти са ти шибани приятелчета. Къде живеят?
— Майната ти — казвам аз и се обръщам. Изведнъж усещам ръката му на рамото си. Ще ме удари. Не. Опитва се да ме спре. По-лошо. Насилието във вид на юмруци съм способен да понеса, но не и насилието върху свободата ми, по никакъв начин… удрям го в гърдите, много тъпо избрано място, но аз всъщност не мога да го цапардосам истински, просто се опитвам да го изблъскам, но и това не е особено разумно, както всеки знае от видеофилмите, че или прасваш някого яко, или изглеждаш като пълен глупак, дето мята безпомощно ръце. Следователно започвам наистина да го удрям, но все едно удрям някакъв матрак и той се разкрещява: