Възкресителят [bg]

Беше любопитно как животът на човек бавно изтича като вода от кофа с мъничка дупка. Ръкописът му беше завършен, а вероятно и животът му. Несъмнено воден от Рипли, крал Едуард беше обявил общо помилване на затворниците преди няколко години, с изключение само на единайсет души, един от които бе Малори. Дори кралят да променеше решението си и да го освободеше, за Малори вече бе твърде късно да тръгне да търси Граала. Беше болен и крехък. За презморско приключение не можеше да става и дума. Оставаше му само да се моли, че някой негов потомък ще поеме бойното знаме от мъртвите му ръце и ще продължи напред за честта на рода Малори и за славата Господня.

Свирепа буря засипа Лондон с цяла стъпка сняг. От високия си прозорец Малори гледаше как той се трупа в двора на затвора и се усмихна, когато децата на тъмничаря излязоха да се замерят със снежни топки. Колко прекрасно би било да препуска през преспите, да усеща студените снежинки по лицето си. Запита се дали и в Уоруикшър вали сняг. Елизабет сигурно тъкмо ставаше от леглото си и гледаше през малките прозорчета на спалнята им падащите снежинки. Тя също бе остаряла, но си оставаше все така прекрасна.

Въздъхна горчиво и се върна при писалището, за да довърши завещанието си. Листата на „Смъртта на Артур“ бяха завързани с лента на дебело топче. Беше написал предговора предишната нощ, с което изпълни обещанието, дадено преди почти двайсет години в писмото до епископ Уейнфлет. Достоен човек, надяваше се негов потомък, можеше да съчетае познанието в „Смъртта на Артур“ с познанието в „Книга на Страшния съд“, за да намери меча и, ако е рекъл бог, Граала. Оставаше му само да отправи послание към идните векове с надеждата някой Малори да го намери. Може би щеше да е синът му Робърт. Или синът на сина му. Или някой по-далечен Малори.

„Уви, враговете ми, онези безбожници, наричащи се «Кем», успяха да ми попречат да тръгна да търся Граала. Сега съм стар и твърде немощен. Но като ме хвърлиха в затвора за всички тези години, те ми дадоха време и Бог ме благослови с възможността добре и пълно да опиша историите за моя благороден предшественик, великия Артур, краля на британците. Моля се някой Малеоре, който дойде след мен, да намери този пергамент и да поеме да търси Сангреала.“

Завърши писмото малко преди Джон Алейн да дойде на последното си, както се оказа, посещение. Както обикновено, той бе подкупил стражите с вино, за да може да говори насаме с господаря си. Алейн също се беше прегърбил от годините. Тътреше крака и ръката му трепереше, но както винаги успя да покаже приповдигнато настроение пред господаря си.

— Студът направи топките ми пиринчени, милорд — оплака се, докато грееше ръце на огъня.

— За какво са ти топки, старче?

— Почти за нищо, милорд, макар да се моля женкарските ми дни да не са приключили окончателно.

— Как е Елизабет? И Робърт?

— Тя е добре. Не страда от никакви заболявания, доколкото знам. Робърт е на север, пътува за Сейнт Олбанс с хора на краля, за да се бие с последните Ланкастъри. Кралица Маргарет и синът й дават последен отпор, предполагам.