Среднощен танц

— Кой?

— Братът на Джон.

— Оу. — Мери беше виждала Джон няколко пъти през последните няколко седмици. — Защо сме тук?

Бел пое дълбоко въздух и вдигна упорито брадичка.

— Дошли сме, за да направим посещение.

Без да изчака отговора на Мери, тя изкачи стълбите и почука с чукалото на вратата три пъти.

— Какво? — почти изкрещя Мери. — Не можете просто така да ги посетите.

— Мога и ще го направя — нетърпелива Бел отново удари чукалото.

— Но, но… тук живеят само мъже.

Бел завъртя очи.

— Наистина, Мери, не е необходимо да говориш за тях сякаш са отделен вид хора. Те са също като теб и мен. — Тя се изчерви. — Е, почти.

Тя тъкмо посегна да почука още веднъж, когато икономът отвори вратата. Бел му даде своята визитна картичка и му съобщи, че е тук, за да види лорд Блекууд. Мери беше толкова засрамена, че не можеше да вдигне очите си по-високо от коленете на Бел.

Икономът настани двете дами в малък салон, разположен точно до главния коридор.

— Персефона ще ме изхвърли на улицата — прошепна Мери, поклащайки глава.

— Не би го направила, още повече, че ти работиш за мен и няма как да те уволни.

— Мисля, че тя няма да е особено доволна от това.

— Аз не виждам причина тя да узнава за това — отвърна Бел решително. Но вътрешно в себе си трепереше от страх. Това беше страшно порочно и ако имаше нещо, което майка й не й разрешаваше да бъде, това бе, да е порочна. Ох, тя се беше отбила сама при Джон в провинцията, но етикетът там беше по-свободен.

Точно, когато си помисли, че нервите й са на предела на възможностите си, икономът се върна.

— Лорд Блекууд не приема посещения, милейди.

Бел ахна обидено. Джон беше отказал да я види. Тя се изправи на крака и излезе от стаята, а стойката й беше изправена със съвършено достойнство, което бяха възпитали в нея от момента на раждането й. Тя не спря, докато не измина половината път надолу по улицата и чак тогава, неспособна да се спре, се обърна назад. Джон стоеше на един прозорец на третия етаж и се взираше в нея.

Веднага след като видя, че се е обърнала, той отстъпи назад и пусна завесите.

— Хмм — измърмори Бел, докато все още гледаше прозореца.

— Какво? — Мери проследи погледа й, но не видя нищо интересно.

— Това дърво пред къщата е много хубаво.

Мери повдигна вежди, убедена, че господарката й се е побъркала. Бел поглади брадичка.

— То е доста близо до външната стена на къщата — усмихна се тя. — Хайде Мери, имаме доста работа за вършене.

— Ние ли? — Но думите на Мери останаха нечути, защото Бел беше изминала вече няколко крачки. Взела решения, тя се прибра направо в стаята си, извади няколко пособия от бюрото си и написа бележка на Ема, която беше израснала като по-голяма мъжкарана в сравнение с Бел.