Среднощен танц

Электронная книга - «Среднощен танц». Краткое содержание книги:

Лейди Арабела Блайдън притежава красота и ум, и е уморена от мъжете, които виждат само едното от двете в нея. Когато един ухажор казва на Арабела, че е склонен да пренебрегне ужасните ? литературни наклонности на интелектуалка, за сметка на външността и богатството ?, тя решава да си вземе почивка от брачния пазар. Но никога не е очаквала, че по време на продължителен престой в провинцията, ще срещне лорд Джон Блекууд – ранен герой от войната, който я вълнува както никой друг мъж досега. Лорд Джон Блекууд е изживял най-ужасните кошмари на войната… но нищо до този момент не е било така плашещо за измъченото му сърце, както лейди Арабела. Тя е опияняваща, вбесяваща… и го кара да иска да живее отново. Изведнъж той пише лоша поезия и се катери по дърветата в непрогледно тъмната нощ… само за да може да танцува с нея, когато часовникът удари полунощ. И макар да знае, че никога няма да бъде мъжът, когото тя заслужава, той не може да спре да я желае. Но когато жестоката дневна светлина измести магията на нощта, ще може ли тази изтерзана душа да се научи да обича отново?

Перейти на страницу:

— Добре ли сте, скъпа?

— Да, да — отвърна Бел. — Добре съм. — Тя сведе очи надолу към ръката си, където онзи ужасен мъж я беше хванал. Платът на роклята и палтото й стояха между кожата и докосването му, но въпреки това тя се почувства мръсна.

— Мисля, че искам да си взема баня.

Персефона кимна.

— Не бих могла да бъда по-съгласна с вас.

Късно на следващата сутрин лакея донесе на Бел отговора на Ема.

„Скъпа Бел,

Не мога да си представя защо изведнъж пожела да разбереш, как да се катериш по дърветата, при условие, че никога не си проявявала желание, когато бяхме малки. Първата стъпка е да намериш дърво, което има достатъчно ниски клони. Ако не можеш да достигнеш най-ниския клон, няма да стигнеш до никъде…“

Писмото беше дълго две страници. Ема не правеше нищо без да го детайлизира. Тя също беше леко подозрителна, както си личеше от края на писмото.

„Дано намериш това за полезно, макар да трябва да кажа, че се чудя къде ще ходиш да катериш дървета в Лондон. Признавам, мисля си, че това има нещо общо с Джон Блекууд. Любовта върши странни неща с жените, както знаеш. Бъди внимателна, каквото и да правиш, и аз мога само да си поема облекчено въздух, че не съм твоя придружителка вече.

Господ да пази Персефона.

Обично твоя,

Ема“

Бел се подсмихна. Ако Ема все още беше придружителка на Бел, тя със сигурност щеше да настоява да отиде с нея. Ема никога не е била известна с разумното си поведение. Бел препречете писмото отново, наблягайки на частта как се катерят дървета. Наистина ли щеше да извърши подобно нещо? Когато спря пред къщата на Деймиън и разгледа онова дърво, тя не мислеше наистина, че ще направи нещо подобно. Не беше от онези дръзки жени, които катереха дърветата и проникваха в къщите на графове през прозорците на третия етаж. Поне нямаше страх от височини.

Но както Ема мъдро посочи, любовта прави странни неща с жената. Така, както и опасността. Нейният неприятен опит с двамата бандити в алеята я беше убедил, че е време да се действа решително. Или може би прибързано, беше по-подходящата дума. Бел разтърси глава. Нямаше значение, тя беше решила. Беше уплашена и се нуждаеше от Джон.

Но тези бандити бяха усложнили плановете й. Не можеше да отиде в дома на Деймиън посред нощ сама, когато можеше някой да я отвлече. Мери, разбира се, не можеше да представлява някаква защита. Персефона и нейният слънчобран бяха друга история, но Бел се съмняваше, че възрастната дама ще се съгласи да дойде с нея. Тя може би беше снизходителна като придружителка, но със сигурност щеше да се противопостави на нахлуването на Бел в мъжка спалня.

Какво да прави, какво да прави?

Бел се усмихна дяволито.

Тя вдигна пачето перо и написа бележка на Дънфорд.

— Категорично не!

— Не бъди скучен, Дънфорд — каза Бел. — Имам нужда от помощта ти.

— Нямаш нужда от помощ, имаш нужда от обуздаване. И аз не съм скучен, а имам здрав разум. Дума, на която очевидно си забравила значението.

Бел упорито кръстоса ръце и се облегна назад в стола си. Дънфорд беше прав и крачеше напред-назад, като ръкомахаше с ръце, докато говореше.

Тя никога не го беше виждала толкова раздразнителен.

— Това, което си намислила, е ужасно глупаво, Бел. Ако не счупиш врата си — и това е едно много голямо ако, като се има предвид, че целият ти опит в катерене по дърветата може да се събере в писмо от братовчедка ти — вероятно ще бъдеш арестувана за нахлуване в чужда собственост.

— Няма да бъда арестувана.

— О, наистина? И от къде знаеш, че просто ще се случи да се прекатуриш в празната стая? С твоя късмет, ще се озовеш в спалнята на графа. И аз ще го наблюдавам как те гледа. Мисля, че той ще оцени добрия си късмет.

— Няма. Той знае, че се интересувам от брат му. И нямам намерение „да се прекатуря в неговата спалня“, както толкова деликатно каза. Знам коя е стаята на Джон.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?