Преследване на времето ((Изкуството на свободата))
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преследване на времето ((Изкуството на свободата))». Краткое содержание книги:
Изследването, водено дотук на такъв широк хоризонт на рефлексията и интуицията, не може да ни даде кой знае какво, но за сметка на това ни предостави здрав принцип на разбирането, без който по-нататък не можеше да се върви. Ако не друго, то поне това успяхме да постигнем:
и на всяко наше начинание зависи само от нас, а времевите „детерминанти“ оживотворяват всяко човешко дело. Те присъстват навсякъде, където се среща търсещ човек, а коренът на времето също е у нас самите, „някъде“ дълбоко в душите ни:доколкото живеем пълноценно, дотолкова сме „във“ времето и при самите себе си. Загриженото отношение и настроение (към времето, сиреч към самите себе си) ни изпълва с увереността, че „животът няма как да ни избяга“; не бива да се оставяме на някакъв самостоятелен, сам по себе си „поток на времето“ (течащ неизвестно къде и към какво!) защото време извън нас не съществува. Възползвайки се от свободата си — явяваща се ядро на загадката на времето — и не пренебрегвайки предимствата, които тя дава на човека, ние преминаваме границата на автентичното съществуване и затова никога вече не трябва да се връщаме зад нея и т.н. Накратко казано, време и свобода са две думи за изразяване на едно и също нещо, от което изцяло зависи живота ни — ето средоточието, което ще обедини по-нататъшните ми търсения.
11. Несъстоялата се вечност
11.1. „Живеейки не с времето, от времето не се боиш“. 11.2. Праизворът, от който изтича „сега“. 11.3. „Времето е трагичното“, „необратимо и прекалено късно“, „вечната отминалост“. 11.4. Непресекващата никога времевост. 11.5. Екзистенциалните неудобства. 11.6. Времевите стереотипи и съзнание. 11.7. „Обвеяната от хлад вечност“. 11.7. Битийна преизпълненост на живота в измеренията на вечността. 11.8. Какво е човекът без неговото „да бъде“? 11.9. Бъдещето ни сродява с битието. 11.10. Преследвайки бъдещето. 11.11. Животът, преживян само като време, е несъвършен. 11.12. Човекът не може да се откаже от бъдещето. 11.13. „Стълбицата на времето“, водеща към вечността. 11.14. Съдбоносният избор. 11.15. Пагубният нагон към разрушението и смъртта.
„Времето! То се простира във всички съществувания. То шествува като първи бог… От времето е изпратено и съществува всичко, което е било и което трябва да бъде.“
Това е мисъл от Атхарвавада, в която се възхвалява времето именно като първи бог, сътворяващ всичко съществуващо; на времето дължим всичко — което е било, е и ще бъде. Да се поставя времето на най-висок пиедестал е обичайна склонност на човешките същества, имащи предимството, че могат да си дадат отчет за неговия жизнен смисъл. Но Луций Аней Сенека, великият римски философ и възпитателят на Нерон (символа на неограниченото от нищо зло, искащо да бъде безсмъртно), е погледнал от друга страна на „проблема“:
„Всичко, което виждаме наоколо, ще бъде изядено от ненаситното време…“
Излиза, че времето поражда или дава съществуването, но то и безмилостно го „изяжда“ и унищожава — как е възможно това? Какъв е смисълът: разхитително да дава живот, но също така жадно да отнема и убива?! Ако е така, времето следователно ни държи в абсолютната си власт — как тогава можем да се освободим от неговите „лапи“, да се „изхлузим“ от безмилостната му прегръдка? Това, че сме времеви същества (същества, чиято същност е „времевостта“, чистото траене у нас самите) значи ли, че сме обречени единствено на времето? Тази обреченост на човека на неумолимия ход на времето може ли да бъде победена — или поне смекчена? Времето ли разполага с нас или ние разполагаме с времето — можем ли да поставим и така въпроса?