Кралица на магиите

— Ще тръгваме ли? — предложи Хетар.

— Да, добре ще е да се поразмърдаме — съгласи се Барак, оглеждайки осеяния с трупове коридор.

— Изглежда, всички в къщата спят, но нека не вдигаме твърде много шум — каза Силк.

Заизкачваха се тихо по стълбите.

— Почакайте ме за миг! — каза Силк и после изчезна, без да вдига ни най-малък шум. След време, което се стори на останалите цяла вечност, се върна с оръжията, които войниците им бяха отнели.

— Реших, че ще имаме нужда от тези нещица.

Гарион се почувства много по-добре, когато препаса меча си.

— Да тръгваме — каза Силк и ги поведе по един коридор.

— Струва ми се, че предпочитам малко от зеленото, Ю’дис — долетя до слуха им гласът на граф Дравор от една открехната врата.

— Разбира се, милорд — отговори Ю’дис със съскащия си неприятен глас.

— Зеленото има лош вкус — сънливо продължи граф Дравор, — ала ме дарява с такива прекрасни сънища… Червеното е малко по-вкусно, но сънищата не са така хубави.

— Скоро ще бъдете готов за синьото, милорд — обеща Ю’дис. Разнесе се слаб звън и шум на течност, наливана в чаша. — После жълтото и накрая — черното. Черното е най-доброто от всичките.

Силк ги поведе на пръсти край открехнатата врата, ключалката на външната врата бързо отстъпи пред уменията му и скоро бегълците се измъкнаха в прохладната, обляна в лунна светлина нощ. Звездите блещукаха над главите им, въздухът беше прекрасен.

— Ще доведа конете. — каза Хетар.

— Отиди с него, Мандорален — каза Улф. — Ние ще ви чакаме тук. — Той посочи сенчестата градина. Двамата мъже изчезнаха зад ъгъла, а останалите последваха господин Улф към широката сянка на живия плет.

Зачакаха. Нощта беше студена и Гарион трепереше. Накрая чуха звън на подкови, удрящи се о камък — Хетар и Мандорален се връщаха с конете.

— По-добре да побързаме — каза господин Улф. — Щом Дравор заспи, Ю’дис ще слезе в тъмницата и ще открие, че сме избягали. На конете!

— Спечелих малко време в наша полза преди да тръгнем — обади се Силк и съпроводи думите си с кратък смях.

— И как по-точно? — попита Барак.

— Когато отидох да взема оръжията, подпалих кухнята. — Силк се усмихна доволно. — Това ще отвлече вниманието им. Е, поне за малко.

Малък стълб пушек се издигна от задната част на къщата.

— Много хитро — изрече леля Поул с известна доза неохотно промъкнало се в гласа й възхищение.

— Благодаря, милейди. — Силк се поклони подигравателно.

Господин Улф се засмя и ги поведе напред в лек тръс.

Докато се отдалечаваха, пушекът, издигащ се от задната част на къщата, стана по-плътен и полетя — черен и мазен — към звездите, които хич не ги беше грижа за него.