Айсбергът на смъртта

След като взе решението си, тя бе твърде изнервена, за да може просто да седи и да изчака двата часа до пристигането на гостите, затова слезе обратно в Лабиринта да види дали има новини за Лейси Девлин.

Така извади късмет.

Бе попаднала на Конър Макферън тъкмо когато слагаше котки на ботушите си. Отдолу бяха осеяни с шипове, подобно на маратонки за голф, и целта им бе да позволят да се запази равновесие на хлъзгави повърхности. Очевидно Конър се канеше да тръгне да търси сам, пренебрегвайки нареждането да вземе със себе си още хора.

— Всички са заети — оплака се той и потупа джоба си. Освен това съм взел едно уоки-токи.

Естествено, Аманда отказа да го пусне самичък и тъй като все още бе облечена в термичния си костюм, трябваше само да сложи котки и на своите обувки.

Конър спря на едно от многобройните кръстовища на ледените тунели. Носеше миньорска каска и освети с фенера и избягващите се коридори. Постави длани до устата си и гърдите му се надигнаха. Аманда знаеше, че вика Лейси по име.

Изчака, глуха за какъвто и да било отговор. Държеше фенерче в едната ръка и бе преметнала на рамо найлоново въже. Намираха се в район, който все още не беше картографиран. Същинска плетеница от тунели, цепнатини и пещери.

Конър докосна нарисуваната с оранжев спрей стрелка на стената. Аманда знаеше, че тя отбелязва трасето на обиколката на Лейси. Но тя не се нуждаеше от маркерите, за да проследи откъде е минавала докторантката. Пътеката беше осеяна със следи от кънките и, подобни на някакви тайнствени знаци, написани със стомана върху леда.

Конър продължи по маркирания тунел, като от време на време вдигаше ръце към устата си и викаше. Но от равномерната му крачка ставаше ясно, че няма отговор.

Вървяха още двадесет минути по едно дълго и обикалящо отклонение, после се върнаха обратно към бъркотията от тунели и цепнатини. Конър продължи да вика, докато следваха оранжевите маркери.

Беше така зает да слуша и да търси следващия маркер, че пропусна следите, които се отклоняваха в някаква дълга цепнатина.

— Конър! — извика Аманда.

Той подскочи. Може би гласът и бе прекалено силен. Обърна се към нея.

— Какво?

— Тръгнала е натам.

Тя посочи отклоняващите се следи, наведе се и разтърка наранения лед. Трудно бе да се каже колко стари бяха следите, но въпреки това си заслужаваше да се провери. Вдигна поглед към геолога.

Той кимна и влезе в цепнатината. Аманда го последва с фенерчето си.

Продължиха напред, забивайки котките в пода, за да запазят равновесие. Тунелът се стесняваше, но следите продължаваха напред.

Конър спря и погледна назад — не към нея, а към измива тия дотук път. Едната му вежда бе сбърчена.

— Какво има? — попита тя.

— Струва ми се, че чух нещо — той остана на място и се заслуша, после обезсърчено сви рамене. Обърна се и продължи нататък.

След още десетина крачки пътят се прекъсваше от пропаст в леда.