Оливия Джаулс и развинтеното въображение
- Автор: Филдинг Хелен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Оливия Джаулс и развинтеното въображение». Краткое содержание книги:
Дали подозренията на Оливия са поне понякога основателни, или са само плод на развинтеното й въображение? Хелън Филдинг ще даде отговор по свойствения си крайно забавен и остроумен начин, превръщайки Оливия Джаулс в една още по-щура и неуправляема Бриджет Джоунс.
Професор Уиджет се изправи. Беше невероятно висок и стар. Накара я да се сети за едно стихотворение, което беше учила в училище и започваше с:
Черепът на Уебстър бе почти видим под прозрачната суха като хартия кожа и сините вени по слепоочието. Коса почти нямаше.
Но в мига, в който заговори, Оливия си припомни колко нелеп е стремежът да се покровителстват възрастните хора. Уиджет не беше мил приятен стар господин. Докато той говореше, видя на лицето му руините от красивия мъж, който някога е бил: пълни чувствени устни, хипнотизиращи сини очи — подигравателни, палави и хладни. Представи си го как галопира на камила със скарф около главата, обстрелващ някаква пустинна крепост от деветнайсети век. В него имаше нещо театрално: почти нежно, но определено хетеросексуално.
— Чай? — попита той и повдигна вежда. Сервирането на чая от страна на професор Уиджет й напомни за извършването на учебен опит по химия. Беше цял спектакъл: млякото, запарката на чая, горещата вода, маслото, сметаната, конфитюрът. Изведнъж разбра защо англичаните толкова държат на чая. Даваше им нещо, с което да ангажират ръцете си, докато се занимаваха с други неща, които биха могли да ги доведат до трудните области на чувствата и инстинктите.
— Ахм… да не е прекалено силен за вас? Още малко гореща вода?
Професор Уиджет хъмкаше и мънкаше между въпросите си за впечатленията й от арабския свят, които изглеждаха странно маловажни за обикновено пътуване с цел писане на статия за евтиното гмуркане на екзотични места. Какъв опит имаше тя в арабския свят? Какъв според нея бе мотивиращият фактор за воденето на джихад? Струвало ли й се е странно, че не съществува никаква западна техника — телевизори, компютри или коли, които да се произвеждат в арабска страна? Още малко мляко? Да покрия чайника. Смята ли го за резултат от арабското презрение към ръчния труд или е продукт на западни предразсъдъци? Смята ли тя, че неизкоренимият източник на арабската ненавист към Запада е свързан с ненаситната им жажда да използват и притежават нови технологии? Още малко мляко? Бучка захар? Дори да има любовна връзка с арабин? О, Боже, същинска котешка пикня. Ще накарам сервитьора да ни донесе нов чайник.
— Професор Уиджет — попита тя, — Сали Хокинс ли ви се обади или вие й се обадихте за тази среща?
— Ужасна актриса е, нали? — рече той и отпи глътка чай. — Направо кошмарна.
— От МИ6 ли сте?
Професорът отхапа от хлебчето и я изгледа със студени, нахални, сини очи.
— Малко тромаво казано, скъпа моя — избоботи той по леко военния си начин. — По традиция се чака вербуващият пръв да се спре на въпроса.
Пийна още малко чай и хапна от хлебчето, като я преценяваше внимателно.
— Е — рече накрая. Наклони се драматично напред, сложи кокалестата си старческа ръка върху нейната и прошепна със сценичен шепот: — Ще ни помогнете ли?
— Да — прошепна тя в отговор.
— Ще трябва още сега да дойдете с мен.
— Къде?
— В охранявана къща.
— За колко време?
— Не знам.
— Мислех, че вашите хора наблюдават апартамента ми.
— Да. Но аз се тревожа от другите.
— О, разбирам — каза тя и й потрябва секунда да се успокои. — А нещата ми?
— Неща, Оливия, неща. Човек не бива да си позволява да се привързва към неща.
— Напълно съм съгласна. Но все пак има неща, от които ще имам нужда, ако дойда с вас.
— Направете списък. Ще изпратя някого… — махна неопределено с ръка — …да донесе „нещата“.
— Защо направо не ме закарате на летището?
— Оперативни щуротии, скъпа моя — отвърна той и се изправи.
42.
Уиджет имаше поведение на султан. Вървеше с широки крачки по шумните улици на квартала Сейнт Джеймс елегантен в дългото си кашмирено палто, и приковаваше всеки минувач, изпречил се на пътя му, с поглед, който беше или орлов, или благоразположен, в зависимост от човека. Оливия мислеше колко ли неустоим е бил на четирийсет. Можеше да си представи как би се носила с него по същите тези улици в официална рокля, за да я заведе на вечеря или на танци в „Кафе дьо Пари“.
— Къде отиваме? — попита тя и започна да се опасява, че Уиджет е не толкова от МИ6, колкото някой луд.