Място за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Място за убиване». Краткое содержание книги:
В цял свят няма по-добри от тях. За да опазят тайната си, убиват. Посветените. И подозрителните. Но трябва да си измият ръцете. И допускат грешка. Избират неподходящ човек.
Те избират Джак Ричър…
Мислят, че е случаен турист. Не знаят, че е бивш военен полицай. Агент легенда.
Те не познават Джак Ричър. Нито момичето му Роскоу…
Ричър ги преследва до тайния им склад. Той не знае какво трупат вътре. Но знае, че брат му е убит. При опит да разкрие фалшификацията на века.
Остават само няколко дни. След неделя Ричър няма как да им отмъсти…
Поръчах бръснене и старчето се зае да разбива пяната.
— Значи съм ви последният клиент? — рекох аз. — Това беше в неделя. Днес е вторник. Винаги ли сте толкова зле с бизнеса?
Старчето спря и разсеяно махна с бръснача.
— От години е зле. Кметът Тийл не ще да влиза при нас, а щом старият кмет не ще, и другите бели не искат. Освен стария мистър Грей от участъка, той беше точен като часовник, идваше по три-четири пъти седмично, додето взе, че се обеси, Господ да се смили над душата му. Ти си първото бяло лице тук от февруари насам, да, сър, няма грешка.
— А защо кметът не идва? — запитах аз.
— Има си проблеми човекът — отвърна старчето. — Май не му се ще да седи тук под чаршафа, а отпред някакъв негър да стиска бръснач. Сигурно се бои да не стане някоя поразия.
— Може ли да стане?
Старчето се изкиска.
— Според мен има сериозен риск. Задник такъв.
— Значи имате черни клиенти колкото да свържете двата края — рекох аз.
Старчето ми метна чаршафа и пак се захвана с четката.
— И без клиенти я караме някак, мой човек.
— Тъй ли? — запитах аз. — Как така без клиенти?
— Взимаме пари от общината.
— Гледай ти! Колко пари?
— Хиляда долара.
— Кой ви ги дава?
Старчето почна да ме стърже с бръснача. Ръката му леко трепереше.
— Фондацията „Клайнър“ — прошепна то. — Общинската програма. Целеви заем. Всички търговци го получават. Вече пета година.
Кимнах.
— Не е зле. Но хиляда долара на година не ви оправят. По-добре е, отколкото среден пръст, но ви трябват и клиенти, нали така?
Просто бъбрех, както е прието в бръснарниците. Но старчето изпадна в див възторг. Цялото се тресеше от смях. Едва успя да довърши бръсненето. Гледах го в огледалото. Голям късмет щеше да е след снощни някой да ми пререже гърлото по случайност.
— Не бива да ти го казвам, мой човек — прошепна старчето. — Ама щом си приятел на сестра ми, ще ти разкрия голяма тайна.
Съвсем се беше объркал човекът. Нямах нищо общо със сестра му. Дори не я познавах. Той ми каза за нея, и толкоз. Сега стоеше пред мен с бръснача. Гледахме се през огледалото. Също както с Финли в дрогерията.
— Не са на година — прошепна старчето. После се наведе до ухото ми. — Хиляда долара седмично.
Затропа с крак и се разкиска като демон. Напълни мивката и ме изплакна. Сложи ми гореща кърпа. Накрая дръпна чаршафа с жест на фокусник и се изкиска отново:
— Затова хич не ни трябват клиенти.
Платих и си излязох. Старчето беше смахнато.
— Много поздрави на сестра ми — подвикна то подир мен.
17
До Атланта имаше към седемдесет километра и пътят ми отне почти час. Магистралата ме въведе право в града. Подкарах към най-високите сгради. Щом взеха да се мяркат мраморни фоайета, зарязах колата, отидох до първия ъгъл и попитах един полицай къде е административният център.
Той ме упъти и след около километър почнах да срещам банка след банка. „Сънрайз Интърнешънъл“ беше в отделна сграда — висока стъклена кула зад малко площадче с фонтан. Отдалеч изглеждаше като в Милано, но входът в подножието на кулата бе облицован с масивен камък — мъчеха се да подражават на Франкфурт и Лондон. Да покажат, че това е солидна, голяма банка. Във фоайето имаше кожени мебели и тъмен килим. Дежурната секретарка седеше зад махагоново бюро. Сякаш бях попаднал в тих хотел.
Попитах за кабинета на Пол Хъбъл и дежурната взе да прелиства дебел справочник. Извини се, че била нова и още не ме познавала, затова бих ли се съгласил да почакам, докато провери. Набра някакъв номер и заговори тихичко. После закри микрофона с длан.
— По какъв въпрос, ако обичате?
— Приятели сме — казах аз.
Тя пак каза нещо по телефона и ме упъти към асансьора. Чакали ме в приемната на седемнайсетия етаж. Влязох, натиснах бутона и се отправих нагоре.
Седемнайсетият етаж се оказа още по-лъскав от фоайето. Беше си направо клуб за аристократи — сумрачен, с разкошен килим и дървена ламперия. Пълен с антики и стари картини. Докато си проправях път, вратата в дъното се отвори и насреща излезе някакъв тип със строг костюм. Ръкувахме се и той ме отведе в малко преддверие. Представи се като завеждащ нещо си, после седнахме.
— С какво мога да ви бъда полезен? — запита той.
— Търся Пол Хъбъл.
— Мога ли да знам защо?
— Той ми е стар приятел — казах аз. — Беше споменал, че работи при вас, та сега на минаване през Атланта рекох да се отбия.
Човекът кимна. Наведе очи.
— Разбирате ли, мистър Хъбъл вече не работи тук. За жалост трябваше да се лишим от услугите му преди осемнайсет месеца.
Кимнах мълчаливо. Седях, гледах човека с костюма и чаках. Малко мълчание щеше да му развърже езика. Почнех ли да разпитвам направо, можеше да се стегне. Да се престори на тайнствен. Но усещах, че е бъбрив. Такива са повечето директори. Дай им само възможност, умират да те впечатлят. Затова седях кротко и чаках. Онзи взе да се извинява, защото ме смяташе за приятел на Хъбъл.