Място за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Място за убиване». Краткое содержание книги:
В цял свят няма по-добри от тях. За да опазят тайната си, убиват. Посветените. И подозрителните. Но трябва да си измият ръцете. И допускат грешка. Избират неподходящ човек.
Те избират Джак Ричър…
Мислят, че е случаен турист. Не знаят, че е бивш военен полицай. Агент легенда.
Те не познават Джак Ричър. Нито момичето му Роскоу…
Ричър ги преследва до тайния им склад. Той не знае какво трупат вътре. Но знае, че брат му е убит. При опит да разкрие фалшификацията на века.
Остават само няколко дни. След неделя Ричър няма как да им отмъсти…
Но с Джо такъв номер не би минал. Той беше професионалист. Бе работил дълги години във военното разузнаване. Паролата му трябваше да е хаотична смес от цифри, препинателни знаци, главни и малки букви. Абсолютно непробиваема. Моли Бет Гордън можеше да я знае само от Джо. Друг начин нямаше. Значи наистина й е вярвал. Били са близки. Помъчих се да говоря сърдечно.
— Моли, това ще е чудесно. Нямаш представа колко ми трябва тази информация.
— Знам, че ти трябва — каза тя. — Надявам се да я получа утре. Ще ти позвъня при първа възможност. Веднага щом открия нещо.
— Да не би тук да печатат фалшиви пари? — запитах аз. — Може ли около това да се върти цялата работа?
— Не. Не става така. Не и в Щатите. Всички тия филми, където дребосъци със зелени козирки печатат банкноти в тайни подземия, са чиста глупост. Просто не става. Джо ги отряза. Брат ти беше гений, Джак. Още преди години той въведе процедури за продажбата на специални хартии и мастила, тъй че ако някой рече да започне, хващаме го след няколко дни. Сто процента гаранция. В Щатите днес просто не се фалшифицират пари. Джо сложи край на това. Всичко се върши в чужбина. Колкото и фалшиви пари да намерим, все се оказват внесени отвън. С това се беше захванал Джо. С международните фалшификатори. Не знам защо е бил в Джорджия. Наистина не знам. Но утре ще разбера, обещавам ти.
Продиктувах й номера на участъка и строго заръчах да разговаря единствено с мен, Роскоу и Финли. После тя бързо затвори, като че някой бе влязъл при нея. Седях и се мъчех да си представя как ли изглежда.
Тийл пак беше в участъка. Заедно с Клайнър старши. Стояха до бариерата, привели глави един към друг. Клайнър говореше с Тийл досущ като с Ено в закусвалнята. Сигурно се разправяха за фондацията. Роскоу и Финли бяха до килиите. Отидох нататък. Застанах между тях и заговорих тихо:
— Фалшификати. Свързано е с фалшиви пари. Джо е управлявал борбата срещу фалшификаторите. Да сте чували нещо подобно по тия места? Каквото и да било.
Двамата свиха рамене и поклатиха глави. Чух как вратата изсъска. Озърнах се. Клайнър излизаше. Тийл идваше към нас.
— Време е да изчезвам — рекох аз.
Минах край Тийл и се отправих към вратата. Клайнър стоеше на паркинга до черния пикап. Чакаше ме. Усмихна се. Зърнах вълчите му зъби.
— Моите съболезнования — изрече той.
Говореше тихо, културно. Образован човек. Фъфлеше едва доловимо. Гласът някак не пасваше на грубоватата селска външност.
— Май сте раздразнили сина ми — добави той.
Гледаше ме. Нещо пламтеше в очите му. Свих рамене.
— Хлапакът пръв ме раздразни.
— Какво е направил? — рязко запита Клайнър.
— Живее и диша — казах аз.
Обърнах му гръб и тръгнах през паркинга. Клайнър се качи в пикапа. Включи двигателя и подкара на север. Аз тръгнах на юг. Надолу, към къщата на Роскоу. Малко по-малко от километър в хладния есенен ден. Десетина минути бърз ход. Взех бентлито от гаража. Подкарах нагоре към града. Щом излязох на главната улица, намалих скоростта. Надничах под пъстрите навеси, докато най-сетне открих магазина за конфекция през три врати северно от бръснарницата. Паркирах отпред и влязох. С част от парите на Чарли Хъбъл купих от мрачния продавач риза, панталони и сако. Сакото беше памучно, светлокафяво, почти официално — във всеки случай по-официална дреха не бих облякъл. Вратовръзка не ми трябваше. Преоблякох се в пробната. Прибрах старите дрехи и мимоходом ги метнах в багажника.
Отскочих до бръснарницата. По-младото старче тъкмо излизаше. Спря и леко ме хвана за ръката.
— Как ти е името, синко?
Не виждах защо да крия.
— Джак Ричър.
— Случайно да имаш приятели латиноамериканци?
— Не — казах аз.
— Е, сега вече си имаш. Две момчета те търсят навсякъде.
Погледнах го по-внимателно. Той гледаше улицата.
— Кои бяха?
— За пръв път ги виждам — каза старецът. — Дребни момчета с шарени ризи и кафява кола. Обикалят и разпитват за Джак Ричър. Рекохме им, че не знаем никакъв Джак Ричър.
— Кога беше това?
— Тая сутрин. След закуска.
Кимнах.
— Добре. Благодаря.
Старецът ми отвори вратата.
— Влизай. Моят човек ще те обслужи. Ама днес не го бива много. Старее.
— Благодаря — повторих аз. — Пак ще се видим.
— Дано, синко, дано.
Той тръгна по главната улица, а аз влязох в бръснарницата. Вътре беше колегата му. Съсухреното старче, чиято сестра бе пяла с Блейк Слепеца. Нямаше други клиенти. Кимнах му и седнах на стола.
— Добро утро, приятелю — каза старчето.
— Помниш ли ме? — изненадах се аз.
— Че как иначе. Ти ни беше последният клиент. Не е идвал друг, та да ме разсее.