Сигнал за опасност

Ричър не отговори. Свали новото си яке и го хвърли на канапето под копието на Мондриан.

— Трябва да е така — добави Джоди.

Ричър отиде до прозореца и раздалечи щорите. През пролуката нахлуха лъчи дневна светлина и бялата стая заблестя.

— Приближили сме се прекалено до тайната за тези лагери и някой се опитва да ни запуши устата. ЦРУ или някой друг.

Ричър отиде в кухнята, отвори хладилника и извади бутилка вода.

— Изложени сме на голяма опасност — каза Джоди. — Ти обаче не изглеждаш особено разтревожен.

Той сви рамене и отпи глътка. Беше прекалено студена. Предпочиташе да е със стайна температура.

— Животът е твърде кратък, за да се тревожим — отвърна.

— Татко се тревожеше. Това още повече влоши здравето му.

Ричър кимна.

— Знам. Съжалявам.

— Тогава защо не приемаш нещата сериозно? Или не вярваш, че е така?

— Вярвам — отвърна той. — Вярвам, че всичко, което ми казаха старците, е истина.

— И снимката го доказва, нали? Онова място явно съществува.

— Знам, че съществува — каза той. — Бях там.

Тя се втренчи в него.

— Бил си там? Кога? Как?

— Наскоро. Приближих се на същото разстояние, на което е бил и онзи тип Ратър.

— За бога, Ричър! — възкликна тя. — Какво смяташ да правиш при всичко това?

— Смятам да си купя пистолет.

— Не. Трябва да отидем в полицията. Или в някой вестник може би. Правителството не може да прави подобни неща.

— Ще ме почакаш тук, нали? — попита той.

— Къде отиваш?

— Да купя пистолет. И пица. Ще я донеса, за да хапнем.

— Не можеш да купиш пистолет, за бога! Не и в Ню Йорк! Има закони. Трябват ти документи за самоличност и разрешения, за които се чака най-малко пет дни.

— Мога да купя пистолет навсякъде — възрази той. — Особено в Ню Йорк. С какво искаш да е пицата?

— Имаш ли достатъчно пари?

— За пицата ли?

— За пистолета.

— Пистолетът ще ми струва по-малко от пицата. Заключи вратата след мен. И не отваряй, ако не видиш през шпионката, че съм аз.

Остави я да стои по средата на кухнята и слезе по аварийното стълбище. Постоя сред тълпата по тротоара отпред достатъчно дълго, за да се запознае с обстановката — видя пицария малко по-нататък, влезе вътре и поръча голяма пица, половината с аншоа, половината с пикантен салам, като каза, че ще дойде да я вземе след половин час. После тръгна по Бродуей в източна посока. Беше идвал в Ню Йорк достатъчно пъти, за да знае, че това, което говореха хората, е истина. Всичко в този град ставаше бързо. Нещата се променяха бързо. И като хронология във времето, и като география. Един район прелива в друг в рамките на една-две пресечки. Понякога виждаш сгради, чиито фасади говорят за богатство и разкош, само че по уличката отзад спят скитници. Знаеше, че само след десет минути бързо ходене ще се отдалечи на светлинни години от скъпия апартамент на Джоди.

Намери това, което търсеше, в сенките под естакадата към Бруклинския мост. Долу имаше плетеница от малки улички, а на север и изток се ширеше гигантско жилищно строителство. Множество неподдържани, неугледни магазини, баскетболно игрище с кошове от вериги вместо мрежи. Въздухът беше горещ и влажен, изпълнен с отработени газове и шум. Сви зад един ъгъл и се облегна на оградата на игрището, вперил поглед в сблъсъка между два отделни свята. Имаше непрекъснат поток автомобили и забързани хора и не по-малко спрели машини с работещи двигатели, около които се въртяха групички. Движещите се коли заобикаляха спрелите, свиреха с клаксони, натискаха спирачки, крачещите хора се блъскаха, ядосваха се и слизаха на платното, за да заобиколят онези, които висяха на тротоара. Понякога рязко спираше автомобил и към прозореца на шофьора се втурваше момче. След кратък разговор няколко банкноти сменяха собственика си, както се прави фокус, после момчето отново изчезваше в близкия вход, за да се появи след малко и отново да изтича до колата. Шофьорът се оглеждаше вляво и вдясно, вземаше малкото пакетче и отново се вливаше в потока коли сред дима от ауспусите и воя на клаксоните. Момчето отново заставаше на тротоара, за да чака.