Сигнал за опасност
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Сигнал за опасност». Краткое содержание книги:
Затова е взел мерки да запази тайната.
Разработената от него система за ранно предупреждение реагира мигновено на всеки сигнал за опасност. Задаващият неудобни въпроси детектив е елиминиран светкавично. Хоби въздъхва с облекчение. Но изпълнената с решимост клиентка на убития си спомня едно име от миналото.
— Идеално — каза сама на себе си.
Изтича по стълбите и започна от най-горе — влизаше във всички стаи, оглеждаше, проверяваше, оправяше цветята, щорите, възглавниците. Запали лампите навсякъде. Бе чела някъде, че ако ги запалиш, след като купувачът дойде, означава да му покажеш недвусмислено, че къщата е мрачна. По-добре да горят още с влизането му, което пък бе знак, че го посрещат с радост, че е добре дошъл.
После пак слезе долу. Отвори щорите на гостната изцяло, за да се вижда басейнът. В кабинета ги затвори почти напълно и запали лампите — така изглеждаше по-уютно и комфортно. Влезе във всекидневната. По дяволите! Масичката на Честър все още беше там, край креслото му! Как я бе пропуснала!? Сграбчи я с две ръце и хукна с нея към мазето. Чу колата на Шерил отвън, на алеята. Спусна се тичешком по стълбата, остави масичката, изтича обратно горе. Затръшна вратата и хукна към банята. Оправи кърпите, пипна косата си и се погледна в огледалото. Боже! Все още беше с копринената рокля. Без нищо отдолу. Коприната прилепваше по тялото й. Какво, по дяволите, щеше да си помисли този човек?
На вратата се позвъни. Тя замръзна. Имаше ли време да се преоблече? Разбира се, че не. Те бяха пред вратата, бяха позвънили, чакаха. Сако или нещо друго? Отново се позвъни. Мерилин пое дъх, разклати бедра, за да отпусне плата и тръгна към вратата. Пое дъх още веднъж и отвори.
Шерил й се усмихна широко, но Мерилин вече оглеждаше купувача. Беше доста висок, може би на петдесет или петдесет и пет, сива коса, тъмен костюм, застанал странично, за да огледа растенията по протежение на алеята. Погледна обувките му, защото Честър винаги бе казвал, че богатството и добрият произход си личат най-напред по тях. Изглеждаха доста добри. Здрави, елегантни, лъснати до блясък. Усмихна се. Това ли щеше да е всичко? Успешна продажба само за шест часа? Страхотно. Намигна съзаклятнически на Шерил и се обърна към мъжа.
— Влезте — каза жизнерадостно и протегна ръка.
Най-после той се обърна към нея. Огледа я дръзко, неприкрито. Почувства се гола пред очите му. Всъщност беше, но въпреки всичко тя също се вторачи в неговия зловещ белег. Половината от главата му приличаше на блестяща червена пихтия. Успя да задържи усмивката на лицето си и да му протегне ръка. Той не бързаше. Най-накрая също протегна ръка, само че… не беше ръка. Беше лъскава метална кука. Не изкуствена ръка, не някаква хитроумна протеза, просто злокобно изкривено парче блестяща стомана.
Ричър стигна до шейсететажната сграда на Уолстрийт десет минути преди седем. Остави мотора да работи и огледа мястото непосредствено пред входа, което би дало възможност на някого да стигне до нея преди него. Не забеляза нищо обезпокоително. Никой не стоеше неподвижно, никой не наблюдаваше — само поток от излизащи служители, понесли саката си в ръце, помъкнали издути куфарчета. Повечето тръгваха наляво, към станцията на метрото. Някои се провираха между спрелите автомобили и се взираха в потока по улицата, за да спрат такси.
Спрелите коли не бяха опасни. Малко по-напред беше спрял камион на куриерска фирма, имаше и две лимузини, чиито шофьори оглеждаха тълпата, за да зърнат поверените им пътници. Безобидна блъсканица в края на уморителен ден. Ричър се отпусна на седалката и зачака, без да престава да се оглежда във всички посоки и най-вече да следи въртящата се врата.
Джоди излезе малко преди седем, което беше по-рано, отколкото бе очаквал. Видя я през стъклото във фоайето. Зърна косата, роклята, краката й, докато се измъкваше странично през изхода. Зачуди се дали не го е чакала пред прозореца. Изглеждаше правдоподобно. Може би беше видяла колата му и бе тръгнала към асансьора веднага. Мина през вратата и се озова на тротоара. Ричър излезе от колата, заобиколи я отпред и изчака Джоди да се приближи. Носеше пилотското куфарче. Мина през един слънчев лъч и косата й заблестя като ореол. Усмихна му се на десетина метра от него.
— Здравей, Ричър.
— Здравей, Джоди — отвърна той.
Беше научила нещо ново — личеше по лицето й. Имаше някаква новина за него, но се усмихваше така, сякаш искаше да го подразни, преди да му я съобщи.
— Какво има? — попита той.
Джоди се усмихна и поклати глава.
— Първи ти, става ли?
Седнаха в колата и той й разказа всичко за срещата си със старците. Усмивката й се стопи, лицето й доби мрачен вид. Ричър й даде кожената папка, за да я прегледа, докато той си пробиваше път през трафика. Мина по каре от еднопосочни пресечки, които ги отведоха на две преки от дома й. Спря пред някакво барче. Джоди четеше написаното от Ратър за проучването му във Виетнам и разглеждаше снимката на съсухрения бял мъж и азиатеца.