Далеч на север
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далеч на север». Краткое содержание книги:
Мег Галоуей, родена и отрасла в Лунаси, e свикнала да бъде сама. Баща й изчезва, още когато e малко момиче. Кара малкия си самолет и живее в покрайнините на града само c няколко хъскита. След новогодишната целувка c началника на полицията тя си позволява да се отдаде на страстта, но държи да запази нещата колкото се може по-простички. Но нещо в тъжните очи на Нейт я покорява и стопля замръзналото й сърце.
A в Лунаси започва да става все по-интересно… и опасно!
Беше му казала, че това е малка, но постоянна част от доходите й.
Тази сутрин беше видял и кабинета й. Беше също толкова дързък и стилен, както останалата част от къщата, практичен и същевременно елегантен. Спомняше си удобния кожен стол, стария стенен часовник и многото графики в черни рамки по стените.
Имаше и огромно растение в гледжосана червена саксия, с листа, които приличаха на големи зелени езици, и снежнобели картотеки. Видя му се и делови, и женствен.
Не се уговориха нищо. Тя отхвърляше идеята за планове и може би така бе по-добре. Трябваше му време да помисли накъде са се запътили и дали изобщо ще го сторят.
Досега успехът му с жените беше доста спорен. Може би имаше шанс да промени това с нея. Или пък беше просто нещо временно. Много неща се бяха пробудили у него като след дълъг, тежък сън. Как можеше да разбере кое е истинско? И ако е истинско, дали би могъл да го задържи.
Дали искаше.
Засега му беше по-добре да си пие кафето, да яде закуската си и да строи пластмасов замък с едно хлапе, което се радваше на компанията му.
— Трябва да има мост — каза Джеси. — Дето се вдига и пада.
— Подвижен мост? — Нейт отново насочи вниманието си към момчето. — Може да успеем да го направим. Ще използваме рибарско влакно.
Момчето го повдигна и засия.
— Добре!
— Страхотна идея, шефе!
Нейт видя, че Роуз му намига, докато оставя чинията му.
— Наред ли е всичко?
— Отзад е малко задушно. Така се чувствах и с него. — Тя разроши косата на сина си.
— Може би трябва да отидеш при доктора.
— Днес съм на преглед. Джеси, остави шериф Бърк да си изяде закуската, докато е топла.
— Трябва ни рибарско влакно за моста.
Тя задържа ръката си върху главата му още за миг.
— Ще ти намерим.
Кльощавия Джим влетя през вратата, залитайки.
— Джим?
— Шерифе! Шерифе, трябва да дойдеш. Бързо. В редакцията. Макс… Мили Боже!
— Какво е станало? — Но още докато питаше, вдигна ръка. По пребледнялото лице на Джим и широко разтворените му очи беше разбрал, че се е случило нещо ужасно. А момчето го гледаше със зяпнала уста. — Почакай.
Бързо скочи и грабна палтото си.
— Да излезем навън. — Хвана треперещата ръка на мъжа и го издърпа от помещението. — Какво има?
— Той е мъртъв. Исусе Христе! Макс е мъртъв, застрелян. Половината му глава… половината му глава я няма.
Нейт подхвана бармана, когато краката му се подкосиха.
— Макс Хоубейкър? Ти ли го намери?
— Да. Не. Искам да кажа, да, Макс. Кари. Кари го намери. Чухме я да крещи. Тя влезе вътре, а ние с Професора останахме на улицата да си поговорим. Разкрещя се, все едно някой я колеше. Влязохме вътре и… и…
Нейт продължи да го влачи по улицата.
— Пипахте ли нещо?
— Какво? Не мисля. Не. Професора ми каза да дойда да те повикам от „Хижата“. Така и направих. — Мъжът преглъщаше бързо и начесто. — Мисля, че ще повърна.
— Не, няма. Иди в участъка и намери Ото. Кажи му какво е станало и го помоли да донесе фотоапарат, пликчета за доказателства, ръкавици и ленти за ограждане на местопрестъплението. Ще запомниш ли?
— Аз… да. Ще го направя. Веднага отивам.
— Остани там, докато се върна. Трябва да поговорим. Не говори с никой друг. Хайде.
Нейт зави към редакцията и ускори ход. Мозъкът му действаше автоматично. Важното беше да запази местопрестъплението непокътнато. А точно сега, доколкото знаеше, вътре имаше двама цивилни, което означаваше, че нещо вече е разместено.
Отвори рязко вратата и видя Джон, коленичил на пода пред хлипащата Кари. Беше още с палто, беше свалил само ръкавиците си и поднасяше чаша вода към устните й. Погледна към Нейт и по стреснатото му лице се разля облекчение.
— Слава Богу. Макс е отзад.
— Стой тук. Не пускай и нея.
Нейт тръгна към кабинета. Усещаше миризмата. Смъртта винаги миришеше. Не, поправи се, не е вярно. В ледената пещера, където чакаше Галоуей, едва ли миришеше на смърт. Природата я беше потиснала.
Но подуши смъртта на Макс Хоубейкър още преди да го види. Освен този мирис се долавяше уханието на пържени яйца и бекон от сандвичите, паднали на прага.
Погледът му обходи стаята от вратата — положението на тялото, пистолета, естеството на раната. Всичко говореше за самоубийство. Но знаеше, че първото впечатление от местопрестъплението често е лъжливо.
Влезе вътре, вървейки покрай стените, наблюдавайки кървавите пръски по стола, по екрана на компютъра, по клавиатурата. И локвичката от раната върху бюрото, която се беше стекла на пода, преди смъртта да спре кръвообращението