Далеч на север

— Това е убийство, така че ще започнат да се ровят. А ако се разровят достатъчно, ще ни идентифицират. Имаше хора, които ни видяха с него в Анкъридж. Може би ще си спомнят. По-добре да си признаем сега, да им разкажем цялата история, да обясним какво е станало. Преди да обвинят един от нас или и двама ни в убийство. И двамата имаме репутация, постове, професии. Исусе, трябва да мисля за Кари и децата. Трябва да й кажа, да й обясня всичко, преди да отидем в полицията.

— И какво смяташ, че ще стане с репутацията и постовете ни, когато това излезе наяве?

— Можем да се справим, ако отидем в полицията и признаем всичко.

— Така ли искаш да направим?

— Така трябва. Мисля за това, откакто го намериха. Всичко съм изчислил. По-добре сами да отидем при ченгетата, преди те да дойдат да ни търсят.

— Може би си прав. Може би. — Той остави чашата и стана, сякаш за да се разходи напред-назад зад стола на Макс. Извади от джоба си ръкавица и я сложи на дясната си ръка. — Трябва ми още малко време. Да помисля. Да се погрижа за делата си, в случай, че…

— Да изчакаме още един ден. — Макс отново посегна към бутилката. — Така и двамата ще имаме още малко време. Първо ще отидем при шериф Бърк, за да го спечелим на наша страна.

— Мислиш ли, че ще успеем? — Сега гласът му бе тих и в него се долавяше подигравателна нотка.

— Да. Почти съм убеден.

— А аз смятам, че така ще е по-добре.

Той сграбчи дясната ръка на Макс иззад гърба му и я притисна върху пистолета. После го хвана с лявата за гърлото и опря дулото до слепоочието му. Старият му приятел се наведе назад от изненада и отвори уста, за да си поеме дъх. Тогава той дръпна спусъка.