Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
— Жалко… Заради мене остана сега без дреха.
„Какво говори тя? — помисли си овчарчето. — Може ли да се тревожи сериозно за такава дреболия?…“
Децата изядоха мълчаливо киселите плодове и се заеха със Саркис. Отнесоха го настрана, съблякоха го и го прегледаха внимателно. Оказа се, че кракът му е изкълчен в коляното. Към старите рани и драскотини се бяха прибавили много нови, понеже потокът беше блъснал момчето в камъните.
Саркис, легнал върху куп съчки, непрекъснато пъшкаше, а щом го докоснеха, така крещеше, като че ли искаха да му откъснат крака.
— Какво щe правим сега? — понита безпомощно Шушик.
Никой не и отговори. Не им се беше случвало да дават помощ на човек с изкълчен крак.
Овчарят кюрд Авдал беше известен във фермата с умението си да намества изкълчвания и да лекува счупени кости на животни. В планината всеки овчар знае как да съедини костите на счупен крак, как да направи превръзка. А изкълчването е нещо обикновено по стръмните пътеки и острите отвесни скали. Овчарите умеят да дадат първа помощ на пострадал другар. Научил ги е животът, пълен с неочаквани премеждия.
Хасо обичаше да наблюдава как баща му лекува натъртвания и намества изкълчени стави. „Учи се, синко, ще ти потрябва в живота“ — казваше му той.
След кратко, тягостно мълчание Хасо стана и се приближи до Саркис.
— Дай аз да видя — каза плахо той и протегна ръка към крака на Саркис.
Но Саркис изрева отчаяно:
— Олеле, закла ме!…
— Почакай, потрай малко, дай да видя… Е, сега е ясно. Ето погледни, Ашот. Виждаш ли? Това е, което се нарича капаче. Изскочило е от гнездото си, виждаш ли?…
На слабия крак на Саркис това личеше толкова ясно, че не се нуждаеше от никакви обяснения.
— Намести го, ако можеш. Само че по-скоро, докато не е отекло много — пошепна Ашот.
А отокът действително пред очите им просто растеше.
— Хайде, легни… — кротко помоли овчарчето Саркис. — Ха така. Ашот, вземи моя шал, вържи го за крака. Там, до глезена. Гагик, ти дръж Саркис за главата. Така. Сега опъвайте. Опъвайте по-силно крака… А аз ще намествам…
Ашот и Гагик опънаха. Саркис така зарева, сякаш го колеха, но никой не му обърна внимание. Само Шушик отчаяно се хвана за бузите и се обърна.
— Ето сега май е на мястото си — каза Хасо. Само че не пускайте, дръжте крака така изопнат, иначе капачето пак ще изскочи.
Той одра набързо от кората на бряста ленти и изплете от тях въже. Единия му край нави около тежък камък, а другия върза за болния крак на Саркис и постави отдолу пънче. Сега кракът беше непрекъснато е опънато положение.
Саркис крещеше диво и стенеше, не даваше да го пипат, да го мърдат.
— Потърпи, Саркис джан, потърпи. Щом костта се задържи на мястото си, няма да те пипаме — успокояваше го Ашот и сам се учудваше на благия си тон.
— Другари, огън, огън!… — изведнъж извика Хасо. Да беше намерил шепа брилянти, едва ли щеше да изпадне в такъв възторг.
— Къде? Къде, какъв огън?
— Погледнете палтото на Ашот, края на ръкава… Прахан!…
Палтото беше върху Саркис. Децата погледнаха, но нищо не видяха.
— Какъв огън, Хасо, къде? А овчарчето викаше:
— Саркис, Саркис, не мърдай ръцете си, ще изтърсиш саждата!
Децата учудено следяха Хасо. Дори Шушик се измъкна изпод листата и се вторачи в овчарчето. Дотича Бойнах и загледа въпросително стопанина си. „Трябва да са намерили заешки дреболии, щом така се зарадваха“ — вероятно си мислеше той. А Хасо вдигна много предпазливо ръката на Саркис и показа стърчащата от ръкава отдавна обгоряла черна вата.
— Това е прахан! — обясни той. — Сега ще стане на огън… Дайте ми сухи гнили дръвчета.
Издърпаха съвсем внимателно палтото от Саркис. Хасо приближи кремъка до черната ивичка на ръкава и започна да удря енергично кремъка с ножа.
Посипаха се рой искри. Черният, някога горял вече памук скоро задимя, стана съвсем червен и във въздуха замириса на изгоряло. Децата затаиха дъх.
Червената ивичка се разгаряше все по-силно и скоро по нея пробяга пламъче — ръкавът започна да гори…
— Давайте гнилите дръвчета! Духайте! Така… Стига, ще направите пожар. Хайде готово, сега гасете ръкава…
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Скоро децата пак седяха около огъня и забравили студа и преживения ужас, кротко разговаряха.
След мрачната, тежка нощ денят им се струваше особено ясен, а светът — радостен. Смъртта, която беше минала съвсем наблизо, правеше живота едва ли не прекрасен, въпреки че децата останаха и без онези жалки удобства и вещи, които имаха по-рано: постелки, дърва, чанти, книги, тетрадки… На Ашот изчезна горното палто, а на Хасо — абата; липсваше шапката на Саркис и едната обувка на Шушик. И все пак след последното изпитание децата придобиха опит, вяра в силите си.