Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
От време на време децата спираха, почиваха си малко и после пак продължаваха своя принудителен, уморителен танц,
— Умирам, умирам… — дошъл на себе си, пак простена Саркис.
— Сега не е време да се умира — сериозно заяви Гагик. — Я дай да ти поразтрия гърбето… Поразмърдай поне ръцете си де! Какво си се проснал като умрял?
Нощта беше студена, играта не можеше да стопли достатъчно измокрените до кости деца и Хасо предложи нещо друго.
— Деца — каза той, — белите дробове изстиват от гърба. Трябва да си стоплим гърбовете. Хайде да си духаме едни друг в гърбовете. Ей така… — И като притисна устни до гърба на Ашот, той започна с всички да духа.
— Ох, опари ми гърба! — весело извика Ашот. — Хайде, Шушик, дай си гърба! — И той взе да топли Шушик, Гагик — Хасо, а Шушик усилено духаше в гърба на Саркис.
— Какво ста… ста… на с крака ти? — попита тя Саркис. Езикът не й се подчиняваше.
— Счупи се… — проплака Саркис. — Мърдай, мърдай ръцете, не хленчи, нищо не се е счупило! — загърмя Ашот.
Саркис потрепера, оживи се и започна да маха насам-натам ръце.
— Ще из-издържим ли, до-докато съмне? — попита Шушик и изведнъж заплака. Стори и се, че всички са застрашени от смърт. Ще умре и тя, без да види майка си…
— Не се страхувайте — успокояваше другарите си Хасо. — Скоро ще съмне. Погледнете ей онази звезда. Тя е Карван гран — керванджийски душегубец. После ще ви обясня защо се нарича така. Тази звезда изгрява на небето призори. А по-долу, от върха на скалата, ни гледа Зорницата, а там пък е Голямата мечка. След половин час ще съмне. Не се страхувайте, да отидем под скалата.
Ашот също умееше малко да „чете“ звездното небе — баща му го беше научил. Но къде могат той и баща му да се мерят с овчарите! Овчарите определят безпогрешно по звездите и времето.
— Да — авторитетно потвърди Ашот, — трябва още малко да се потърпи. Слънцето скоро ще изгрее, няма от какво да се страхувате. Я хайде, дълги братко — обърна се той към Саркис, — да те пренесем оттук, пък и пие да вървим. Призори тук излиза вятър.
И децата се отправиха към скалите. Под една надвиснала скала Ашот намери достатъчно дълбока суха вдлъбнатина и настани там Саркис, който, увиснал с цялата си тежест на своите другари, едва се домъкна до новото място.
— Хасо, няма ли да измислиш как да запалим огън? — попита Ашот
— Не, момче… Водата отнесе всичко: и кремъкът и огнивото… — Овчарчето постоя с наведена глава, помълча малко и добави: — Ще трябва още да поиграем… А когато съмне, ще измислим нещо.
И за да накара другарите си да се движат, той пак извади от пояса си свирката. Зазвуча игрива хороводна мелодия.
Зъзнещите от студа деца се вдъхновиха и пак се завъртяха, сложили един друг ръце на раменете. Кръвта потече по-бързо по жилите им.
Ала скоро всички се измориха.
— Дръжте се, вече съмва — ободряваше другарите си Ашот. — Който се отчая, тук и ще си остане, ще замръзне… Не бива да се страхувате. Какво сме видели ние?… На фронта нашите бащи със заледени дрехи са преминавали реките. И огън не палели, за да не ги види врагът. Обсипвали ги с град от куршуми, ранявали ги, убивали мнозина и хората пак вървели напред. А нашето положение е далеч по-добро. Насреща ни няма неприятел, никой не стреля по нас, нито хвърлят бомби… Някакви си два часа! Не можете ли толкова да издържите?… Погледнете как на изток се менят цветовете. Виждате ли, върхът на Арарат се освети…
Хасо надуваше свирката си и извличаше от нея приятни, нежни мелодии, които сам си измисляше: овчарите кюрди винаги така правят. Но изтощените от глад, измръзнали, неизсъхнали още деца едва се движеха, напрягаха последни сили в играта, която трябваше да ги стопли, да ги спаси от смъртта…
Минутите минаваха бавно, тежко. Никога досега децата не бяха изпитвали така остро липсата на слънцето, на неговата животворна топлина.
Накрая те съвсем отмаляха. Предутринният студ ги накара да се свият на кълбо. Скупчени, те се притиснаха един до друг, заровиха се в сухите листа, навети от вятъра във вдлъбнатината на скалата, и се унесоха от студа… Хасо прегърна верния си, още съвсем мокър Бойнах и в мълчаливо очакване устреми поглед към върха на Арарат. И ето златен лъч освети белоснежния калпак на планината, той заискри, блесна. Радостен вик се изтръгна от гърдите на момчето:
— Шамс, Шамс! — И като притисна дясната си ръка до гърдите, то се поклони ниско на слънцето. Шамс, Шамс, спаси ме, спаси другарите ми! — мълвяха побледнелите му устни.
После коленичи, протегна ръце към слънцето и зашепна молитвата, на която го бе научил баща му: „Шамс, боже, дай ни светлина и мир…“