Пазителят на монетния двор
- Автор: Керр Филипп
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пазителят на монетния двор». Краткое содержание книги:
Нютон отново се умълча и аз реших, че е най-добре да не говоря. В такива моменти прогонвах мисълта за извършените в Тауър убийства и насочвах вниманието си към любовта ми към госпожица Бартън. Бленувах, че отново съм с нея и с нетърпение очаквах да я видя, тъй като бях поканен на вечеря. Нютон сякаш прочете мислите ми, защото каза, че е време да тръгваме към Джърмин Стрийт. Сърцето ми пропусна един удар и ушите ми пламнаха, затова се зарадвах, че съм с перуката си и той не може да види цвета им и да се присмее на смущението ми.
Двамата мълчахме в каретата по пътя към Джърмин Стрийт. Това ме накара да мисля, че въпреки признатата му враждебност към монашеските ордени, Нютон би станал великолепен монах, като неговия герой Джордано Бруно. Бруно беше екзекутиран като еретик през 1600 година заради теориите си за безкрайността на вселената, множеството светове и като последовател на учението на Коперник. Нютон се възхищаваше на Бруно, който беше заподозрян в арианство и между двамата имаше много общи неща, макар че според мен едва ли биха се харесали. Геният не може да понася събрата си.
Освен това беше и лицемер. Знаех как се е преструвал, че е привърженик на Триединството в Кембридж, за да остане Лукаски професор по математика. Предстоеше ми да разбера колко неискрен може да бъде по отношение на религиозната си правоверност и пред племенницата си.
Тя се зарадва много, като ме видя, поруменя и трепетно смотолеви поздрав. Почувствах се изключително добре, сякаш вече бях изпил чашата горещо вино, което госпожица Бартън бързо приготви за нас. Беше сложила на главата си модно дантелено боне и кехлибарена огърлица на шията и бе облякла сребриста дантелена италианска рокля с деколте, разкриващо бродирания й корсет. Беше много красива.
След вечерята госпожица Бартън пя, акомпанирайки си на клавесин. Звуците бяха божествени. Имаше хубав глас, не особено силен, но чист. Нютон обаче не се интересуваше от музика, какъвто и да беше произходът й. Той стана, махна перуката от главата си, сложи си елегантна аленочервена шапка, избродирана от госпожица Бартън, и леко се поклони.
— Решил съм да разгадая шифъра — обясни Нютон. — Затова ще ви пожелая лека нощ, господин Елис.
— Тогава и аз трябва да си тръгна.
— Отивате ли си? — попита госпожица Бартън.
— Моля ви, останете, господин Елис — настоя Нютон, — и правете компания на госпожица Бартън.
— Добре, сър.
Той отиде в библиотеката, а госпожица Бартън ми се усмихна мило. Няколко минути мълчахме, наслаждавайки се на уединението, тъй като за пръв път оставахме сами. Госпожа Роджърс се беше оттеглила отдавна. Лека-полека госпожица Бартън започна да говори — за войната в Нидерландия, за новата книга на господин Драйдън, превод на произведенията на Вергилий, и за пиесата на господин Съдърн, озаглавена „Последната молитва на девицата“. Беше я гледала и много й бе харесала. Стори ми се, че е нервна и търси успокоение в разговора.
— Не съм гледал тази пиеса — признах аз. Можеше да добавя, че чичо й ми намира твърде много работа, за да ходя на театър. — Но гледах предишната, „Извинението на съпругите“.
— Не съм я гледала, но съм я чела. Кажете ми, господин Елис, съгласен ли сте, че рогоносците сами са си виновни?
— Не съм женен и ми е трудно да говоря за тези неща. Но мисля, че жената може да бъде предизвикана да сложи рога на мъжа си заради неговите недостатъци.
— И моето мнение е същото. Смятам обаче, че не трябва да се слагат рога на мъжа само защото е женен. Това би било скандално за която и да е жена.
— Да, така е.
Разговаряхме в същия дух още малко. Трудно ми беше да прогоня яркия спомен за проститутката в къщата на госпожа Марш. Девойката се казваше Дебора и с госпожица Бартън си приличаха като две капки вода. Този факт от време на време ме караше да онемея, защото имах усещането, че всеки момент госпожица Бартън ще съблече роклята и копринения си бродиран корсет, ще се качи на масата и ще започне да заема неприлични пози за мое развлечение.
Приказките й бяха твърде зрели и интелигентни за момиче на нейните години и някак противоречаха на младежката й красота и очевидна непринуденост. Тя дори ме попита за убийствата в Тауър, за които Нютон й беше разказал. Бързо ми стана ясно, че тя не е скромна и непорочна, за каквато той ми я бе представил. Говореше бързо и оживено и не след дълго останах с убеждението, че интелектът й почти се равнява на неговия. Също като чичо си, и госпожица Бартън изгаряше от желание да експериментира с живота. И може би дори повече, както скоро щях да установя. Но докато градината на съзнанието й беше оформена със същата симетрия и логика като на чичо й, много от посятото там тепърва щеше да расте и да узрява.