Пазителят на монетния двор

„vahtvjrqcyubxqtmtyqtowbbmhwdjpmgulmplyak-

lyualrekkmjbatapfiehyztrnweenlolkymnolco-

evkbbdmhffijamiocceqsaayuwddogscaostanxm-

cadppbokwqdsknuvkhlpj rzrgwaxcif dt j gxtbohb-

j xkpeuqwf mchvwmvhqycrwmkrrw-

gaprxjjovzhhryvqpbzlnklplzaysagxsgckbvtxzbhf-

ptmhldqchyyczgwraebbbntvzmbsrzbmsxnqtbax-

qcipkbacmtizrrmiqyiqdsjuojbsh“

— Отлично — добави той и прибра посланието в джоба си. — Материалите ни се увеличават. Отбелязахме напредък поне в това отношение.

— Дано да е така, защото бяха убити трима души.

— Четирима — поправи ме Нютон. — Стана ви навик да забравяте Джордж Мейси.

— Не съм го забравил и как бих могъл? Убийството му едва ли би могло да се заличи от паметта ми. Но вие ме посъветвахте да си го избия от главата. Въпреки особеностите си обаче, понякога си мисля, че смъртта му едва ли може да се свърже с останалите.

Нютон измърмори нещо и замислен за смъртта на клетия капитан, бавно тръгна към кабинета ни в Монетния двор, но не по Уотър Лейн, която беше много по-пряка, а по Минт Стрийт. Макар да не ми каза, знаех, че иска да избегне още една среща с лорд Лукас. Последвах го на известно разстояние, проявявайки уважение към мислите му.

Влязохме в кабинета и аз напълних две чаши с ябълково вино, което Нютон много обичаше. Той седна на любимото си кресло до камината, махна перуката си — знак, че иска мозъкът му да се чувства по-удобно в главата, хвана чорапа в двете си ръце и го усука като гарота46, сякаш се мъчеше да изцеди нещо полезно от съзнанието си.

Известно време мислех, че се упреква или е насочил вниманието си към ябълковото вино. Нютон не разглеждаше писмото, което беше намерил у капитана, но аз знаех, че един поглед ще бъде достатъчен, за да изкаже мнението си за написаното. След повече от час, докато галеше котарака на коленете си, той произнесе една-единствена дума.

— Забележително.

— Кое, сър?

— Убийството на капитан Морне, разбира се.

— Моите уважения, докторе, но аз смятам, че съвсем не е забележително в сравнение с другите, които бяха извършени преди това.

— Какво казахте за Джордж Мейси?

— Нищо, сър. Мълчах през последния един час.

— Какво споменахте в градината на инспектора?

— Трудно е да се повярва, че убийството на Мейси има връзка с трите последвали убийства, сър.

— Защо мислите така?

— Поради липсата на отличителни особености, сър.

— Съзирате ли такива особености в убийството на капитан Морне?

— Да, сър, кодираното писмо. Първо намерихме шифъра в Кенеди, а после в Мърсър.

— Друго освен това?

— Не мога да се сетя — след кратък размисъл признах аз.

— Ето кое е забележителното в последното убийство. Странната липса на особености. Няма мъртви гарвани, нито камъни в устата на жертвата. Няма паунови пера, нито флейта. Нищо, освен самият труп и кодираното писмо. Сякаш убиецът в Тауър е онемял.

— Да, наистина, сър. Но може би сега убиецът няма какво да ни каже. Ако не беше поредното послание, човек би помислил, че капитан Морне е бил убит от друг, а не от убиеца на Мърсър, Кенеди и Джордж Мейси.