Аз, вещицата

В центъра на масата се появи декантер с червено вино, който бързо привлече вниманието на Матю.

— Може ли? — попита той, очевидно се притесняваше да не наводня колежа. Пресегна се към съда, наля по малко вино в чашите и го вдигна към носа си.

— „Кот-Роти“ — каза със задоволство. — Едно от любимите ми.

Погледнах декантера.

— И можеш да познаеш само като го помиришеш?

Той се засмя.

— Някои легенди за вампирите са верни. Имам изключително добро обоняние, както и прекрасно зрение и слух. Но дори и човешко същество би познало, че това „Кот-Роти“. — Затвори очи отново. — Да не би да е от 2003 година?

Челюстта ми увисна.

— Да! — Това беше по-интересно от телевизионно състезание. На етикета бях видяла малка коронка. — А носът ти казва ли ти кой го е направил?

— Да, но само защото съм се разхождал из полетата, където се намират тези лозя — призна той смутено, сякаш го бях хванала да ми прави номер.

— И можеш да помиришеш полята във виното? — Поднесох чашата към носа си и останах доволна, че поне миризмата на конски фъшкии не се долавя вече.

— Понякога ми се струва, че помня всеки мирис, който съм вдъхвал. Вероятно е от суета — промърмори той тъжно. — Но миризмите връщат спомените. Няма да забравя първия път, когато помирисах шоколад. Все едно беше вчера.

— Нима? — Наведох се напред.

— Беше през 1615 година. Войната още не бе избухнала и френският крал се бе оженил за испанска принцеса, която никой не харесваше — най-малко кралят. — Когато се усмихнах, той ми отвърна със същото, въпреки че погледът му остана съсредоточен в нещо, което само той виждаше. — Тя донесе шоколад в Париж. Беше ужасно горчив, с много упадъчен вкус. Консумирахме какаото, смесено само с вода, без захар.

Засмях се.

— Звучи ужасно. Слава богу, че някой се е сетил, че шоколадът заслужава да е сладък.

— Боя се, че е бил човек. Вампирите го харесваха горчив.

Взехме вилиците си и започнахме с еленското.

— Още шотландска храна — казах и посочих месото с ножа си.

Матю задъвка своето парче.

— Червен елен. Млад мъжки екземпляр от планините, ако съдим по вкуса.

Поклатих глава с възхита.

— Както вече казах — продължи той, — някои легенди са верни.

— Можеш ли да летиш? — полюбопитствах, но вече знаех отговора.

Той изсумтя.

— Разбира се, че не. Оставили сме това на вещиците, тъй като вие можете да контролирате стихиите. Но сме силни и бързи. Вампирите могат да тичат и скачат, което кара хората да си мислят, че можем да летим. Освен това сме много ефективни.

— Ефективни? — Оставих вилицата си, не бях сигурна, че наистина обичам сурово еленско.

— Телата ни не хабят много енергия. Остава ни достатъчно, когато имаме нужда да се движим.