Хамелеонът се завръща
- Автор: Картър Крис
- Серия: Робърт Хънтър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хамелеонът се завръща». Краткое содержание книги:
— Робърт, плашиш ме. Какво става, за бога?
Дръпна се и се опита да се освободи от ръцете му.
Той осъзна как изглежда отстрани и я пусна.
— Извинявай — каза и вдигна ръце.
Тя се отдръпна от него като от непознат.
— Какво означава това? Какво, по дяволите, ти става?
Робърт прокара пръсти през косата си и се опита да се успокои. Изабела чакаше обяснение.
— Моля те, седни. Ще ти кажа.
— Предпочитам да стоя.
Робърт си пое дълбоко въздух.
— Излъгах, като казах, че символът не означава нищо.
— Да, вече се досетих.
Робърт й разказа за значението на двойния кръст, като внимаваше да издава само най-необходимите подробности. Каза й за двете последни убийства, но не спомена за по-ранните. Излъга, че са намерили символа нарисуван върху хартия близо до двете местопрестъпления. Нямаше намерение да издава, че е бил издълбан в плътта на жертвите.
Изабела остана мълчаливо втренчена в него за известно време. Когато заговори, гласът й трепереше.
— Това е сериен убиец, така ли? Възможно ли е да съм стояла лице в лице със сериен убиец?
— Не е сигурно — опита се да я успокои Робърт. — Според учебниците сериен убиец е човек, който убие трима или повече души в три или повече различни случая. Засега имаме само две убийства.
— Това не го прави по-малко побъркан.
Робърт също мислеше така, но не коментира.
— Изабела, трябва да ми кажеш за този символ. Къде си го виждала? — настоя той и нежно хвана треперещите й ръце.
— Не знам. Прекалено съм разстроена, за да си спомня.
— Моля ти се, опитай.
Тя пусна ръцете му, затвори очи и потърка клепачите си.
— Преди два-три месеца — заговори след малко. — Бях излязла да пийна нещо с приятелка в един бар.
Отново отвори очи.
— Спомняш ли си в кой бар? — прекъсна я Робърт.
Тя поклати глава.
— Добре. Ще се върнем на това по-късно. Какво стана после?
— Седяхме на бара и приятелката ми отиде до тоалетната.
— Значи си останала сама.
— За минута-две.
— Продължавай.
— Някакъв тип дойде и предложи да ме почерпи.
— Как изглеждаше, спомняш ли си?
Тя сведе очи към пода за няколко секунди.
— Беше много висок, може би около метър и деветдесет. С бръсната глава. Изглеждаше много силен, спортен тип, а очите му…
— Какво очите му?
— Изглеждаха необичайно.
— В какъв смисъл?
— Студени… безчувствени… плашещи. Сякаш ме мразеше от момента, в който ме беше видял.
— Какъв цвят бяха?
— Зелени. Много добре си ги спомням.
— Контактни лещи?
— Не, не мисля. Изглеждаха естествено.
— Добре, ти какво му каза, след като предложи да те почерпи?
— Отказах. Казах, че вече съм си поръчала.
— Ами символът?
— Мъжът се наведе напред и се облегна с две ръце на бара. Попита ме дали съм сигурна. Каза нещо от рода, че само искал да пийнем и да си поприказваме. Както и да е, ръкавите му се бяха вдигнали и китките му се показваха. Тогава видях символа, татуиран и на двете.
— На двете му китки?
— Да.
— Сигурна ли си, че беше същият символ? — попита Робърт и отново й показа рисунката.
— Да, същият. Дори го попитах какво е.
— Какво го попита?
— Попитах го дали татуировката има нещо общо с армията. Нали знаеш, понякога морските пехотинци и другите войници си татуират специални емблеми, за да подчертаят верността си.
— Какво ти отговори?
— Беше много уклончив. Бързо смъкна ръкавите си и каза, че татуировките не били нищо специално, нещо лично.
— Спомняш ли си нещо друго?
— Татуировките не изглеждаха направени в професионално студио. Бяха груби, самоделни.
— Сигурна ли си?
— Така ми се стори.
— Каза ли нещо друго? Името си?
Робърт знаеше, че убиецът не би казал истинското си име, но трябваше да започне отнякъде.
— Не. След като го попитах за татуировките, изглеждаше малко раздразнен. Извини се, че ми е досадил, и си тръгна.
— Тръгна си от бара или просто те остави на мира?
— Не знам. Мисля, че излезе от бара, но не съм сигурна.
— Няма проблем, чудесно се справяш. Къде точно бяха татуировките?
Изабела посочи долната част на китката си, непосредствено под дланта.