Нито пени повече, нито пени по-малко

Двамата икономисти: господин Колин Емсън и доктор Майкъл Хоган от Хъдсъновия институт, бяха дошли да разкажат на Харви за плачевното състояние, в което е изпаднала британската икономика. Едва ли двама души можеха да бъдат по-различни. Емсън се беше издигнал в живота със собствени сили, петнайсетгодишен бе зарязал училище и се беше самообразовал. Използвайки връзките и познанствата си, беше създал фирма, специализирала се в данъчното облагане и преуспяла благодарение на навика на британските управници през няколко седмици да приемат нови и нови данъчни закони. Емсън беше цяла канара, бе висок към метър и осемдесет и бе душа човек, готов да прави компания на Харви, независимо дали той ще победи, или ще изгуби. За разлика от него Хоган се беше изучил все по прочути училища и университети: „Уинчестър“, колежа „Тринити“, Оксфордския университет и института по бизнесадминистрация в Уортън, щата Пенсилвания. Бе работил известно време в консултантска фирма „Маккинзи“ в Лондон, покрай която се бе прочул като един от най-осведомените икономисти в Европа. Който го познаваше, не се изненадваше, че този снажен мъж с изваяно тяло навремето е участвал в международни турнири по скуош. Тъмнокос, с кафяви очи, почти през цялото време вперени в Харви, той едвам успяваше да скрие презрението си — Харви го канеше за пети път на надбягванията в Аскот и явно бе от хората, които не приемат отказ.

Братя Кундас, гърци, които вече второ поколение живееха тук, обичаха конните надбягвания не по-малко от корабите и с черната коса, мургавите лица и рунтавите черни вежди си приличаха като две капки вода. Беше трудно да се определи и възрастта им, никой не знаеше и точния размер на състоянието им. Вероятно не го знаеха и самите те. Последният гост на Харви — Ник Лойд от „Нюз ъф дъ Уърлд“, беше дошъл колкото да понаучи някоя и друга клюка за своя домакин. В средата на шейсетте бе на косъм да изобличи Меткаф, но точно тогава бе избухнал друг скандал, изместил за няколко седмици не толкова сензационните материали на по-задни страници — през това време Харви бе успял да се измъкне сух от водата. Сгърбен над задължителния троен джин с едва доловим намек за тоник, Лойд наблюдаваше с любопитство пъстрата компания.

— Имате телеграма, господине.

Харви разкъса плика. Каквото и да правеше, приличаше на слон в стъкларски магазин.

— От дъщеря ми Розали е. Много мило, че се е сетила за мен, но то оставаше да не се сети, все пак съм кръстил кобилката на нея. Хайде, елате всички да хапнем.

Гостите му се заеха с обяда: студена картофена кремсупа, фазан и ягоди. Харви беше по-бъбрив от всякога, ала гостите му влизаха в положението — беше притеснен човекът заради конните надбягвания и даваше мило и драго да грабне трофея, какъвто не можеха да му дадат в Щатите. Самият Харви не проумяваше защо е толкова превъзбуден — може би от по-особената обстановка на „Аскот“, която му допадаше толкова много със съчетанието между тучната зелена морава, изисканата среда, облеченото като по журнал множество и организаторите, на чиято оправност завиждаха всички, свързани по един или друг начин с конни надбягвания.