По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
Пендъргаст кимна мълчаливо и тръгна към кабинета си. Затвори вратата и се облегна за момент на нея, за да дойде на себе си, да подреди мислите си. Успя да се добере до любимия си стол, седна, затвори очи и с огромно усилие на волята се опита да овладее развилнелите се емоции.
Постепенно успя да върне пулса и дишането си до нормалните им стойности.
Това беше проблем, подобно на всички останали. Трябваше да мисли за него точно по този начин — като за проблем.
„Синът ми. Хотелския убиец“.
Вдигна телефона и набра номер.
— Доктор Роситър? Алойзиъс Пендъргаст се обажда. Имам нужда от домашно посещение в апартамента ми в „Дакота“. Момче с няколко открити рани от ампутирани части на тялото. Нуждае се от хирургическа намеса и, както винаги, ще ви помоля да извършите услугите си в пълна дискретност…
29
Капитан Лора Хейуърд крачеше енергично по централния коридор на 33-то училище към главната аудитория. Тази есен беше отбелязан ръст на престъпленията от омраза срещу бездомници — побои, грабежи, дори един случай, в който нещастен клошар беше подпален от някаква банда тийнейджъри в Ривърсайд Парк — и Хейуърд беше натоварена от комисаря със задачата да запознае учениците с нещастията на бездомниците и реалността на живота по улиците. „Бездомните хора също са хора“ — гласеше посланието й. През последните няколко седмици беше говорила в шест училища и бе доволна от начина, по който я приемат. Успяваше да постигне някаква реална промяна. Това бе нещо, което й харесваше да прави — и за което знаеше много. Темата на магистърската й теза беше социалната структура на бездомниците в Ню Йорк и тя ги бе наблюдавала в продължение на месеци, запознаваше се отблизо с живота им, изслушваше проблемите им, опитваше се да разбере техните истории, мотивите им и предизвикателствата, пред които се изправяха. През последните години бе прекалено заета със стандартните си полицейски задължения, за да прилага на практика магистърската си степен по социология, но това, което вършеше сега, й допадаше идеално.
Зави на ъгъла и за своя огромна изненада се натъкна на Д’Агоста.
— Вини! — възкликна тя, но не го целуна, тъй като и двамата бяха на работа. — Какво правиш тук?
— Всъщност търсех те — рече той. — Бях в квартала. Трябва да поговорим за едно нещо.
— Не можехме ли да го направим на закуска? — попита тя. Той й изглеждаше смутен — и малко виновен. Нещо го човъркаше — Лора непрекъснато го усещаше през последните дни. Но при подобни неща никога не биваше да го притискаш — трябваше просто да изчакаш, докато сам не се почувства готов да разкрие болката си. И после да се възползваш от момента, преди да е решил нещо друго.
Тя си погледна часовника.
— Лекцията ми започва след десет минути. Ела, можем да поговорим в аудиторията.
Д’Агоста я последва по коридора към двойната врата. Зад нея сякаш попаднаха в 50-те — зала с балкон и голяма сцена, която напомни на Лора за нейната аудитория в гимназията с различните сбирки, тренировки по гражданска защита и прожектиране на филми. Залата вече беше наполовина пълна с ученици. Двамата седнаха на последния ред.
— Добре — каза тя и се обърна към него. — Какво има?
Д’Агоста помълча известно време, после каза:
— Свързано е с Пендъргаст.
— Защо ли не съм изненадана?
— Ужасно се тревожа за него. Мина през ужасно тежък момент и сега се държи странно, дори за него.
— Разкажи ми — рече Хейуърд.
— След смъртта на жена му се оттегли в апартамента си и съм сигурен, че е започнал самолечение, ако ме разбираш какво искам да кажа. Наблегнал е на силния материал.
— Какъв материал?
— Не знам какви точно са наркотиците, но имах ужасното чувство, че действията му са добре преценена форма на самоунищожение, подготовка за самоубийство. Последвах съвета ти и му подхвърлих случая с Хотелския убиец, за да има с какво да се занимава. И това сякаш го отприщи. Преди беше абсолютно апатичен, а сега е направо обсебен от случая. Появи се на третото местопрестъпление, уреди да бъде включен в разследването, а сега стана и проклятието на агент Гибс. Казвам ти, двамата с Гибс ще се хванат за гушите. Мисля си, че Пендъргаст се е захванал с него, защото е съсипан. Така де, виждал съм го да дразни хората, да се заяжда с тях, но досега за това винаги е имало причина.
— Ох, Господи. Май идеята ми в крайна сметка не е била толкова добра.