Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

Магът изчака години, преди да се осмели да признае на красавицата чувствата си. Тъй като много добре знаеше какво опустошение бе наложил Орденът преди седем хиляди години на човешките души, той не посмя да направи това лично. В крайна сметка дори на един вълшебник е присъщо чувството на свян... Така или иначе нека не Ви занимавам с празни подробности за дълбините на магьосническата душа, а да вървим направо към развръзката на нашата история. Бих ли могъл да Ви помоля за една цигара, мадмоазел?

Момичето мълчаливо протегна към мен полупразната кутия. Благодарих с кимване, запалих цигарата, с наслада издишах огромно кълбо дим към прозореца на купето и продължих:

– Тери замина за друг град и започна да изпраща на момичето любовните си писма от разстояние. Понякога, за по-романтично, прибягваше до пощенски гълъби, понякога, когато почувстваше завърнала се частица от миналото си могъщество, се явяваше в съня ѝ, а друг път целуваше луната, носеща името ѝ, и тя връщаше мечтаните целувки на магьосника... Не бе лека задачата му, мадмоазел, о, не... даже прекалено трудна, а за жалките души на хората дори и невъзможна. Той обаче бе загубил огромна част от силите си, но за щастие бе запазил сърцето си. Именно то му подсказваше какво да ѝ говори; то му нашепваше да не се страхува да признае, че без нея животът му би бил прекалено скучен и пуст (какъвто всъщност бе бил досега...), че за пръв път от хилядолетия усеща чувствата и мислите си споделени, душата си – пълна, а очите си – усмихнати, а не тъжни и пълни с болка... Призна ѝ даже, че заради нея дори бе готов да се откаже от алкохола, който дълги години запълваше празнотата в душата му...

Един ден обаче дистанционният разговор между двамата стана прекалено задълбочен. За пръв път от хилядолетия насам вълшебникът казваше на някого, че го обича, а той му отвръщаше със същите думи... О, мадмоазел, само ако знаехте как магьосникът избухна в плач като малко дете! Дори не можете да си представите бурята от емоции в душата му...! Все пак най-съкровените му мечти изведнъж губеха прашасалото униние, в което бяха помръкнали още от момента, в който магът осъзна невъзможността на връзката между него и девойката, и засияваха във всички багри на дъгата... В името на Светлината, мадмоазел, наистина в такива моменти дори най-добрият разказвач губи думите си и започва да съпреживява сладката болка!

... Както, в интерес на истината, и в моментите, когато всичко това се срива в калта. Ще се опитам обаче да Ви пресъздам катастрофата, която последва наистина невероятната кулминация на тази любов...

Измина доста време. Диана все така продължаваше да твърди, че обича магьосника, но междувременно пред нея изникваха все нови и нови изкушения. Двамата все още бяха разделени, и дори преградите между тях ставаха все повече, тъй като тя замина за друг град, а Тери бе задържан от съгражданите си, които дълго време не бяха виждали истински магьосник и отчаяно се нуждаеха от услугите му. Един ден магът не получи вест от любимата. Отчаян и неразбиращ какво става, той се метна на първата железница, която успя да хване, и се запъти към Диана. Докато желязната машина поглъщаше разстоянието, оказало се непреодолима пречка пред девойката, той неусетно се унесе и заспа. Сънят му го отведе при любовта му, която, естествено, бе успяла да намери друг, който да запълва сърцето ѝ. Гаврата дори бе още по-жестока, понеже магът се пренесе точно на сватбата ѝ...!