Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

Той пристъпи напред, ръкува се с мен и седна на масата. Дрехите му бяха прашни и изпокъсани, беше брадясал като разбойник, а ръцете му бяха мръсни, с изгризани до кръв нокти. Единствено дългата му гарвановочерна коса бе безупречно поддържана и пристегната отзад на тила със сребърна халка.

– Удоволствието да се срещнем е мое, синко...

– Моля Ви, отче... – прекъсна ме той. – Никога не съм бил слуга на нито една църква и нямам намерение и в бъдеще да се забърквам с вашите религиозни глупости.

Скръцнах със зъби, но продължих:

– Все пак, рядко се случва обикновен човек като мен да се запознае с легенда като Вас... макар и...

– О, сигурно Ви притеснява външният ми вид?... Виждате ли, трябва да поддържам убеждението у моите пазачи, че съм за окайване... сломен... неспособен на нищо... а това едва ли ще стане, ако продължа да се обличам като благородник...

Объркването ми нямаше граници. Когато тръгвах от манастира преди пладне, очаквах, че тук ще открия отчаян магьосник, останал без приятели, без магическа сила, дори без любимия си алкохол... затворник без останала капчица надежда и вяра... е, вяра в себе си, разбира се... А вместо това – леко опърпан джентълмен с безупречни маниери, който се държи като у дома си. „Той е вътре по собствено желание, отче“, припомних си думите на лодкаря...

– Значи официалната версия, че сте заточен тук от Магистратите...

– Безумие! – Смехът му отново закънтя из тясната килия. – Нима има човек, който би дръзнал да заточи Онзи, Който Не Се Променя? Вечния Човек? Просто така им бе по-удобно да съхранят достойнството си. Те се кичат с наградата, че са ме заловили... аз съм тук, в безопасност... Какво по-добро от това? Всички са щастливи...

– Безопасност?! Не ми казвай, че Драконът се бои от някого! И колко мощен трябва да бъде този враг, та да потърсиш укритие в Осгард?

Кадифеният му смях се разтече между пръстите ми.

– Изгубихте джентълменския си тон, отец Анри, дори преминахте на „ти“, но ще отдам това на прекомерната Ви възбуда от срещата с мен... и на прекалената Ви доверчивост. Да, Вие ми вярвате, отче, затова именно сте дошли тук, независимо от религиозните си предубеждения, неверието в магия и фанатичната си измислена вяра във фалшиви богове...

– Отговорете, ако обичате!

– Добре де, добре, не бъдете толкова раздразнителен... Все пак гневът не би трябвало да е присъщ на Вашата религия. Та... на въпроса. Не се страхувам от враговете си, а от приятелите си, Анри. Или по-точно от тези, които си мислят, че са ни приятели, но с „приятелството“ си не правят нищо друго, освен да ни разочароват и да ни причиняват болка. Знаете, че мога да се справя с всеки враг независимо от силата му, понеже знам, че той мисли точно обратното на онова, което мисля и чувствам аз. Но приятелите... О, велики Мрак! Дори аз не съм в състояние да спра или поне да отклоня онова, което те са способни да ми причинят... по простата причина, че това е същото като да се биеш със самия себе си.