Игрите на Палача [bg]

— Как се казва? — Фицдуейн се почувства като предател. Тя му се доверяваше и го приемаше за приятел, но все пак той бе дошъл тук, за да задава въпроси.

Но Врени бе потънала в спомени и отговори на въпроса му, без да се замисля:

— Оскар Шупбах, беше хубав мъж. Лицето му сякаш бе издялано от полиран махагон. Винаги имаше, загар. Непрекъснато беше навън, без значение дали беше зима или лято.

— Ходиш ли още до Ленк? — запита Фицдуейн.

— Не, не, никога повече няма да стъпя там — в гласа й имаше ожесточение. Тя се разплака, после избърса сълзите с опакото на ръката си. Седеше на една възглавница на пода, гърбът й беше опрян на друга. Краката й — протегнати напред, боса, с наведена глава. Изглеждаше на петнадесет. — Защо всичко се обърка? Защо? Бяхме толкова щастливи.

Фицдуейн погледна часовника си. Ставаше късно и тъй като не беше свикнал да кара на лед, обратният път към Берн щеше да му отнеме доста време.

Врени вдигна глава и прочете мислите му.

— Можеш да пренощуваш тук — каза тя, сочейки дивана. — Пътищата са вече заледени и се съмнявам, че ще можеш да се оправиш. Ще ми е приятно да останеш.

Фицдуейн погледна през прозореца, навън бе тъмно. Нямаше луна, наоколо не се виждаха светещи прозорци на други къщи, по пътя нямаше коли. Пусна пердето и се усмихна.

— Добре — каза той.

Врени отвори една от възглавниците за сядане и започна да ровичка. Накрая извади една здраво завързана малка кожена торбичка. Отвори я, извади една щипка от съдържанието и започна да си свива цигара. Погледна Фицдуейн.

— Трева — каза тя. — Искаш ли?

Фицдуейн поклати глава.

Тя се усмихна.

— Различни поколения.

Той не се опита да я оборва. Тя запали саморъчно направената си цигара, дръпна силно и задържа дима. Повтори процедурата още няколко пъти. В стаята се разнесе сладникав дим.

— Мм, така е добре.

Облегна се назад със затворени очи. От ноздрите й излизаше дим на тънки струйки. Известно време не каза нищо. Фицдуейн тихо отпиваше от шнапса си и чакаше.

— Толкова е лесно да се говори с теб — каза тя, — приятно даже. Ти си добър слушател — Фицдуейн се усмихна. — Сега ми се струва невероятно, но като малки гледахме татко със страхопочитание. С нас се държеше строго и малко безцеремонно, но го обичахме. Често пътуваше по работа или работеше до късно. Помня как мама все говореше колко много работи той. Знаехме, че през войната е бил герой, знаехме, че е адвокат. Знаехме, че се занимава с нещо, наречено „бизнес“, но нямахме представа какво означава това.