Игрите на Палача [bg]

— Петер се погрижи за това. Имаме си един съсед. Живее в селото, но краварникът му е близо до нашия. Редуваме се в доенето.

— Значи не си съвсем сама?

— Уили е много добър фермер, но е над шестдесетте. С твърди навици и не обича да говори много.

— Значи все пак си самотна тук.

— Да — каза тя, — съвсем самотна.

Врени поседя малко замислена и след това отиде да върши нещо в кухнята. Изведнъж, както бе застанала до мивката, започна да плаче. Един внезапен и силен изблик на насъбрани чувства.

Фицдуейн стана и отиде до нея. Обгърна раменете й, за да я успокои. Гърбът й бе стегнат като струна. Опита се да я прегърне, но тя нервно го отблъсна. Беше стиснала края на мивката и пръстите й бяха побелели от напрежението.

— Нямаш понятие в какво си се забъркал — каза тя. — Глупаво беше, че ти наприказвах толкова неща. Това изобщо не е твоя работа, а и всичко е много по-сложно. Няма нищо общо с теб.

Той понечи да каже нещо, но в този момент тя рязко се обърна към него с изкривено от страх и яд лице и му изкрещя:

— Идиот такъв, не разбираш ли, че вече е много късно. Нещата са отишли твърде далеч. Аз не мога да се върна назад и никой вече не може да ми помогне. Никой!

Врени изхвръкна от кухнята, затръшвайки вратата след себе си. Един пакет с ориз, поставен на лавицата, тупна тежко на пода. Чу се как телефонът звъни и как, Врени вдигна слушалката. Не говори много. Веднъж, когато повиши глас, той долови една дума, която се повтори няколко пъти. Звучеше като „ней“ — на швейцарско-германски диалект това означаваше — не. Фицдуейн се върна на масата, за да довърши закуската си.