Не казвай сбогом [bg]

Решавам, че са основали вокална група. Но после всички се качваме в стария крайслер на Джойс — много стар, с една цяла предна седалка, бабешка кола, която мирише на женски цигари — и весело подкарваме към центъра за кръводаряване.

— Ние сме във вторник и петък — обяснява Джойс, гледайки към мен в огледалото за обратно виждане.

— А! — казвам. Как иначе да отговоря? О, това са страхотни дни за кръвна плазма!

— Можеш да даваш два пъти седмично — пояснява Морийн и звънчетата на ризата й издрънчават. — Първия път получаваш двайсет долара, втория — трийсет. Затова всички днес са в толкова хубаво настроение.

— Много ще ти хареса — уверява ме Джойс. — Всички седят и си говорят като в козметичен салон.

Морийн ме стисва за ръката и тихо казва:

— Аз вече не мога да давам, но си помислих, че ти ще ме заместиш. Не е лош начин да припечелиш нещичко — жената трябва да си има малко свои пари.

Преглъщам един пристъп на гняв: някога си имах немалко свои пари, но ги дадох на сина ти.

Мършав мъж с възтясно джинсово яке се навърта из паркинга като улично куче. Вътре обаче е чисто. Добре осветено, мирише на бор, с християнски плакати по стените — гълъби и лека мъгла. Обаче аз знам, че не мога да го направя. Игли. Кръв. И двете ни ги понасям. Нямам други фобии, но тези са страшно силни — припадам дори когато се порежа на хартия.

Не понасям никакво нараняване на кожата: ожулване, пробиване, рязане. Когато ходя с Морийн на химиотерапията, никога не гледам, докато пъхват иглата.

— Здравей, Кейлийс! — провиква се Морийн, когато влизаме, и една пълна чернокожа жена с някакво подобие на медицинска униформа отговаря:

— Здрасти, Морийн? Как се чувстваш?

— О, аз съм добре, а ти как си?

— Откога го правите? — питам я.

— Почти година — отговаря Морийн. — Кейлийс е любимка на всички, изобщо не усещаш как те боцка. Което за мен е много добре, понеже вените ми на нищо не приличат. — Навива ръкавите си и ми показва сините си вени като въжета. Когато се запознах с Мо, тя беше дебела, но вече не е. Странно, но всъщност изглеждаше по-добре пълна. — Пипни някоя да видиш.

Озъртам се с надеждата Кейлийс да ни въведе вътре.

— Хайде, пипни.

Докосвам вената с върха на пръста си и усещам как тя ми се изплъзва отдолу. Залива ме топлина.

— Значи това е новото ни попълнение? — пита Кейлийс, внезапно озовала се до мен. — Морийн постоянно се хвали с теб. Такаааа, ще трябва да попълниш някои документи…