Не казвай сбогом [bg]

— Скъпа, извинявай, но наистина трябва да знам — настоях.

— Не по име.

— Как така не по име?

— Искам да кажа — дръпна тя роклята си догоре, — приятелите ми и майка ми знаят, че се срещам с някого, но не знаят как се казва.

— Не си ме описвала, нали? — попитах по-настойчиво, отколкото ми се искаше, но имах усещането, че крепя таван, който се срутва. — Двама знаят за нас, Анди — ти и аз. Ако искаш да ми помогнеш, ако ме обичаш, ще останем да си знаем само ние двамата и полицията никога няма да разбере.

Тя плъзна пръст по ластика на боксерките ми.

— Ами ако никога не намерят Ейми?

— Ти и аз ще бъдем заедно, Анди, каквото и да се случи. Но само ако внимаваме. Ако не внимаваме, има вероятност… Положението е толкова сериозно, че може и да отида в затвора.

— Може да е избягала с някого — каза тя и облегна буза на рамото ми. — Може би…

Усещах как момичешкият й мозък работи усилено, как превръща Ейми и нейното изчезване в повърхностен безсъдържателен роман, пренебрегвайки всяка реалност, която не се връзва с фабулата.

— Не е избягала. Много по-сериозно е от това. — Повдигнах с пръст брадичката й, за да ме погледне. — Анди? Искам да приемеш тази история много сериозно, ясно?

— Разбира се, че я приемам сериозно. Но искам да мога по-често да говоря с теб. Да те виждам. Откачам, Ник.

— Засега трябва да се сдържаме. — Стиснах раменете й, за да ме погледне. — Съпругата ми е изчезнала, Анди.

— Но ти дори не…

Знаех какво ще каже — дори не я обичаш — но беше достатъчно умна да спре дотук.

Прегърна ме.

— Виж, не искам да се караме. Знам, че те е грижа за Ейми и че сигурно си много притеснен. Аз също се тревожа. Знам, че си под голямо… неописуемо напрежение. Нямам нищо против да съм още по-дискретна от преди — ако изобщо е възможно. Но помни, това засяга и мен. Трябва да те чувам. Веднъж на ден. Просто ми се обаждай, когато можеш, дори да е за две секунди, за да чуя гласа ти. Веднъж на ден, Ник. Всеки ден. Иначе ще полудея. Ще откача.