Смъртта на магьосника
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #14
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Еднорог»
- ISBN: 978-954-365-013-2
- Переводчик: Ива Дончева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Смъртта на магьосника». Краткое содержание книги:
Преди Корбет да успее да отговори, Ранулф си взе колана с меча от закачалката до вратата и прекоси двора на замъка, докато го закопчаваше на кръста си. Приближи се до кладенеца, където слугите пълнеха ведра с вода. Мерна момчето, което бе довел от странноприемницата, — беше се свило до огъня и лакомо дъвчеше парче месо. То вдигна ръка за поздрав. Ранулф му отвърна, без да обръща внимание на мрачните погледи на прислужниците.
— Мариса! — извика той. — Мариса, кралският служител иска пак да говори с теб!
Червенокосата девойка се отдели от групата, смутена от този писар с опасан около черния кожен елек меч и котешки очи, които внимателно я изучаваха.
— Ела тук, момиче! — Ранулф я хвана за рамото. — Искам да говоря с теб и с войника, наречен Мартин, в заседателната зала на долния етаж на централната кула. Знаеш къде е — той извади броеницата си от кесията. — Ще кажа пет молитви и искам да сте там, щом приключа.
Всъщност Ранулф беше стигнал до четвъртата, когато Мариса и Мартин, останали без дъх, влетяха в залата, където единствената светлина идваше от тумбестия светилник в центъра на масата.
— Добре, браво — Ранулф ги подкани да влязат, после затвори с ритник вратата и я залости. Когато извади меча и камата си, ръцете на Мартин се стрелнаха към ножа в собствения му колан. — По-добре не прави това — каза Ранулф. — Нищо не те заплашва, ако кажеш истината. Искам истината.
— За какво? — запелтечи Мариса и застана зад Мартин за защита.
— Ела тук — Ранулф махна на Мартин. Войникът пристъпи напред. Ранулф го сграбчи за рамото и го бутна към далечния край на залата, сетне постави плоската част на меча върху рамото на мъжа.
— Не съм сторил никому нищо лошо — заяви Мартин.
— Освен на Филипа — отвърна Ранулф. — Смяташ, че момичетата не могат да устоят на кожения елек и лъскавите ботуши, нали? Носиш колан с кама и меч, като всички нас. Филипа живееше в мечтите си, нали? Вие двамата сте се срещали. Знаеше ли, че е бременна? Шепна, за да знаем само ти и аз какво се е изрекло тук. Сега, според моя закон, има две присъди — виновен и много виновен. «Виновен» означава, че си бил с Филипа и тя е заченала. «Много виновен» е, че си бил с Филипа, тя е заченала, а сега си на път да ме излъжеш.
Мартин зяпаше изумено.
— Това не е престъпление — прошепна Ранулф. — Не казвам, че се е самоубила заради това. Мисля, че знам защо го е направила. Но ти ли си бащата на детето й?
Мартин започна да трепери и Ранулф леко премести меча на другото му рамо, като го шляпна.
— Бог да ми е на помощ — отвърна войникът, — но сигурно съм аз. Тя беше девица, когато я срещнах, главата й беше пълна с мечти и фантазии. Беше след лятното слънцестоене, последвах я в гората. Взех малко хляб и вино, а после…
— Похвали ли се с делото си? — попита Ранулф.
— Не посмях — войникът хвърли поглед към Мариса, която беше приседнала на ръба на една пейка. Ранулф проследи погледа му.
— Боях се — продължи мъжът. — Мистрес Фейнър има свиреп нрав. Трябваше да бъда мечтаният Голиард. Не знаех какво да сторя, а после Филипа изчезна.
— Другите момичета не я долюбваха много, нали?
Мартин тръсна глава:
— Филипа беше мечтателка — отвърна дрезгаво той. — Беше слушала истории за рицари и благородници, знаеше даже легендата за крал Артур. Много я биваше с буквара, можеше да брои до сто и да чете буквите в требника. Дори бе научила малко латински и френски.
— И другите момичета я дразнеха за това?
— Дразнеха я — съгласи се Мартин. — Тормозеха я, както врабчетата тормозят сова, хваната на светло.
Ранулф прибра меча:
— И разбира се — тънко се подсмихна писарят, — щом е избягала, те просто са я отписали, нали, сметнали са го просто за резултат от щурите мечтания на Филипа? — Ранулф стисна войника за рамото. — Някой ден в нещастния ти живот, Мартин, отиди на поклонение. Върви бос до някое светилище, похарчи доста злато за литургия в памет на душите на тази млада жена и нейното дете, умрели преди да се изпълни Божият план за тях.
Ранулф ги освободи с едно махване на ръката и изчака, докато излязат. Загаси светилника и напусна кулата, като закрачи през двора към Дома на мъртвите. С изненада откри лейди Констанс и прислужницата й да чакат отвън, потънали в разговор с Корбет.
— Милейди тъкмо си признаваше вината — усмихна се Корбет. — Сега съжалява, че в нощта, когато мосю Кротоа почина, тя те е отклонила от задълженията.
— Милейди не би могла да има никаква вина — поклони се Ранулф, — вината е изцяло моя. — Лъчезарната усмивка на лейди Констанс накара сърцето му да подскочи.