Бриджет Джоунс: на ръба на разума
- Автор: Филдинг Хелен
- Серия: Бриджет Джоунс #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бриджет Джоунс: на ръба на разума». Краткое содержание книги:
— Ура! — извика през смях Марк. — Умопомрачително неумение.
— Хубаво е, нали? — казах аз тихичко на Шарън. — Очакваш да видиш лъвове, легнали редом с агънца.
— Лъвове ли, Бриджет? — обади се Марк и аз се стреснах. Той седеше от другата страна на групата и ме гледаше през отвора между няколко тела, вдигнал вежда.
— Като в онзи псалм — обясних аз.
— Така. — В очите му грееше позната закачливост. — Да не би да мислиш за „Лъвовете“ от Лонглийт? Ребека внезапно скочи на крака.
— Отивам да скоча от моста!
Огледа се и очаквателно пусна сияйна усмивка. Всички останали бяхме по шорти или къси рокли, но тя беше гола, като се изключи минималното парченце кафяв найлон марка „Калвин Клайн“.
— Защо? — запита Марк.
— Защото вниманието се отклони от нея за цели пет минути — изпръхтя Шарън.
— Правехме го като деца! Божествено е!
— Но водата е много плитка — възрази Марк. Вярно беше, навсякъде около бреговете на езерото имаше по петдесет сантиметра тиня.
— Не, не, добре плувам, много съм смела.
— Наистина, Ребека, смятам, че не бива да го правиш — обади се Джуд.
— Вече съм решила! Непоколебима съм! — звънливо и палаво обяви тя, надяна чифт джапанки от „Прейда“ и се понесе грациозно към моста. За щастие на дясното й дупе бяха залепнали кал и трева, което силно засили ефекта. Ние я гледахме, а тя събу джапанките, взе ги в ръка и се покатери на парапета на моста.
Марк беше скочил на крака и загрижено местеше поглед от водата към моста.
— Ребека! — извика той. — Наистина недей…
— Всичко е наред, доверявам се на преценката си — игриво възрази тя и отметна коса. После погледна нагоре, вдигна ръце, направи драматична пауза и скочи.
Всички гледахме как пада във водата. Настъпи моментът, когато би трябвало да се появи на повърхността. Но не. Марк хукна към езерото точно когато тя изскочи с писъци на повърхността.
Той и още две момчета се хвърлиха към нея. Посегнах за мобифона в чантата ми.
Изтеглиха я на плиткото и най-сетне, след много гърч и плач, Ребека излезе куцукайки на брега, подхваната от двете страни от Марк и Найджъл. Беше ясно, че не се е случило нищо твърде ужасно.
Станах и й подадох хавлията си.
— Да се обадя ли на 999? — запитах на шега.
— Да… да.
Всички се събраха около нея да видят наранения крак на домакинята си. Можеше да мърда пръсти, вещо и професионално лакирани с „Руж ноар“, тъй че нямаше нищо страшно.
Най-сетне получих телефона на лекаря й, чух номера за почивните му дни от телефонния секретар, набрах го и подадох телефона на Ребека.
Тя говори надълго и нашироко с лекаря, движеше крака си съобразно с инструкциите му, и най-накрая се стигна до извода, че няма нищо счупено и дори изкълчено, а само леко навехнато.
— Къде е Бенуик? — попита Найджъл, когато се изсуши и дръпна дълга глътка от леденото бяло вино.
— Да, къде е Джайлс? — сети се и Луиз Бартън-Фостър. — Не съм го виждала цяла сутрин.
— Ще ида да проверя — казах аз, благодарна, че имам повод да се измъкна от адската гледка на Марк, разтриващ деликатния глезен на Ребека.
Беше приятно да вляза в прохладния вестибюл с извитото стълбище. На мраморни пиедестали се издигаше цяла редица статуи, каменният под бе покрит с ориенталски килими, а над вратата се мъдреше още един гигантски герб. Постоях малко да се насладя на атмосферата.
— Джайлс? — извиках аз и гласът ми отекна неколкократно. — Джайлс?
Никакъв отговор. Нямах представа къде е стаята му, затова тръгнах нагоре по внушителното стълбище.
— Джайлс!
Надникнах в една от стаите и видях гигантско легло от резбован дъб с балдахин. Цялата стая беше в червено и гледаше към езерото. Червената рокля, която Ребека бе носила снощи на вечеря, висеше над огледалото. Погледнах леглото и сякаш нещо ме прониза в стомаха. Боксерките на „Нюкасъл Юнайтед“, които бях подарила на Марк за Свети Валентин, бяха спретнато сгънати на кувертюрата.
Изхвръкнах от стаята и се опрях с гръб на вратата силно задъхана. После дочух стон.
— Джайлс? — извиках аз. Нищо. — Джайлс? Аз съм, Бриджет.
Чух отново стона. Тръгнах по коридора.
— Къде си?
— Тук.
Отворих вратата. Тази стая беше отровно зелена и отблъскваща, пълна с мебели от тъмно дърво като огромни токмаци. Джайлс лежеше по гръб с обърната настрани глава, стенеше тихичко, а телефонната слушалка до главата му висеше към пода.