Скритата империя
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скритата империя». Краткое содержание книги:
Когато ксеноархеолозите откриват кликиски метод, който може да превръща газови гиганти в нови животворни слънца, хората незабавно изпитват новата технология. Резултатът е катастрофален, защото привидно необитаемите газови гиганти са родни светове на друг извънземен вид — безкрайно могъщите хидроги. Тези същества пращат армади от големи колкото градове бойни кораби с една-единствена цел: да унищожат и последния човек в галактиката.
Гордите светове на човечеството не разбират жестоките реалности на галактиката и сега са изправени пред собствената си гибел.
Паметителят педантично се погрижи за тоалета си и намаза с масло изразителните лобове на месестото си лице. Ярките му багри щяха да изпъкват, докато рецитираше стиховете на всички унесени слушатели, щом поемеше историята в сърцето си и я научеше до последната подробност.
За да предпази гърлото и гласа си, както всеки ден, Вао’сх изпи смес от топли сиропи. После отиде на първата си среща с Дио’сх, единствения оцелял паметител от Крена.
Срещна се с по-младия представител на своята раса на една обляна със светлина тераса на Призматичния палат. Дио’сх беше затворил очи и бе поставил ръце с дланите нагоре върху малка полирана маса, сякаш ярките слънчеви лъчи можеха да го пречистят от преживените кошмари. Отлично си спомняше ужасите, на които беше станал свидетел.
Диос’х вдигна изразителните си очи към главния историк. Месестите му лобове се оцветиха от уважение.
— За мен е чест, че идваш да разговаряме, паметителю Вао’сх. Нямам търпение да споделя с теб каквото знам, макар че се боя отново да го преживея.
— Ние паметителите не си измисляме историите, а само ги разказваме — напомни му Вао’сх. — И трябва да ги разказваме точно.
Дио’сх кимна.
— Ще положа всички усилия, паметителю.
Вао’сх зачака, видял, че другарят му призовава множество ужасяващи мисли. Цветът на кожата му започна да става сивкав, сякаш изпитваше непреодолим страх. Дио’сх потрепери.
— Крена — помогна му главният паметител. — Ти си там. Свидетел си на смелостта, трагедията, безвъзвратните събития. — Той докосна треперещата длан на историка. — Ако не разкажеш впечатленията си, цялото случило се нещастие ще е напразно. Жертвите и героите трябва да се запомнят. Ти си паметител, Дио’сх.
Младият мъж дълбоко си пое дъх и отвори очи. Все още имаше измъчен вид, но изглеждаше по-решителен.
— Илдирийските отломъчни колонии и преди са били сполетявани от болести — започна той. — Помним смъртта на деца и семейства, починали от трески, токсини или генетични заболявания. Но това… — Дио’сх рязко вдигна поглед и лобовете му поаленяха. — Що за отмъстителна чума първо ни лишава от зрение, отнема ни утехата на блажената светлина — и после ни оставя да умираме сами под карантина, изолирани от другите илдирийци, за да не разпространим ужасната болест?
Той сви юмрук и го протегна пред себе си. Вао’сх усети как дълбоко в него се надига ужас. Илдирийците, които израстваха под постоянна слънчева светлина, винаги заобиколени от успокоителни тълпи, имаха две главни фобии: страх от тъмнина и от изолация.
Дио’сх продължи, без да вижда нищо друго, освен спомените си.
— Крена има голяма луна и дори нощем на планетата пада достатъчно светлина. Освен това осветявахме всеки дом, всяка улица и главният ни град винаги сияеше. Успявахме да прогонваме сенките, но каква полза от всички факли в Империята, щом болестта те лишава от зрение? След като чумата го ослепи, губернаторът на Крена се изправи на площада и погледна право към слънцето, но пак видя само мрак.
По лобовете му игр’аеха алени и зелени багри на страх и ужас. Вао’сх трепереше, но пазеше мълчание и запомняше всяка дума. Представяше си сина на мага-император, губернатора на Крена, сляп, взиращ се в пламтящото слънце. От това можеше да се получи чудесна драма. Тази част от историята щеше да се преразказва и променя, докато изберяха окончателните думи, които да влязат в Сагата за седемте слънца.
— Не знаем как е започнала болестта. Учените на Крена бяха главно селскостопански специалисти, а не бактериолози. В рамките на няколко дни след първия известен случай се разболяха още дванайсет души — а после и всички, които се грижеха за жертвите. Дори не подозирахме, че някоя болест може да е толкова опасна, толкова заразна и толкова смъртоносна. Всички в града усещахме чрез тизма растящия ужас на жертвите, които губеха зрението си и ослепяваха. Знаехме, че трябва да ги поставяме под карантина — но как можехме да погледнем болното дете, сляпото дете, и да му кажем, че трябва да го оставим само, да го изолираме от утехата и подкрепата на нашия народ? Това ни се струваше по-страшно от самата болест. След слепотата нервното увреждане обхващаше други части на тялото и накрая дробовете вече не можеха да дишат, сърцето не можеше да тупти.
Дио’сх мъчително си пое дъх.
— После умря губернаторът и прекъсна пряката ни връзка с мага-император. Губехме дори малката утеха на тизма. Как можехме да издържим? Паниката растеше с всяка следваща смърт, броят ни намаляваше, тизмът още повече отслабваше. Скоро станахме прекалено малко за отломък. Онези от нас, които бяхме здрави, се заключихме в няколкото оцелели къщи, но дори тогава допускахме грешки и болестта проникваше вътре. Изгаряхме жертвите с надеждата, че огънят поне символично ще ни върне светлината.