Пълнолуние в Бландингс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселина Тихолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пълнолуние в Бландингс». Краткое содержание книги:
— Тюх! — възкликна полковник Уедж отвратен и изрита сприхаво стълбата.
Тя се просна на тревата, а той забърза към щаб-квартирата да предаде рапорта си и да разпореди за подкрепление.
II
Прудънс не остана дълго в стаята, след като чичо й Галахад излезе. Едно влюбено момиче, измъчвано от угризения, че е наранило избраника си, може да излее сърцето си с писалка почти толкова бързо, колкото лорд Емсуърт праща телеграми от гара Падингтън в момент, когато влакът вече пуфти във врата му. Прудънс беше свършила писмото си, беше го адресирала до мистър У. Листър в „Гербът на Емсуърт“, беше наплюнчила плика и го беше залепила доста преди Бил изобщо да помирише стълбата си. Тя възнамеряваше да влезе във връзка с една от прислужниците, с която имаше познанство достатъчно топло, за да се нарече приятелство, и да й плати, за да занесе писмото и да го връчи лично. С тази цел се упъти да я търси.
Ето защо, когато Бил влезе в стаята с разтуптяно сърце, я намери празна и за момент се почувства крайно нещастен. Но в следващата секунда осъзна, че макар и да не е намерил Прудънс, пред очите му е нещо почти също толкова ценно. Писмото лежеше на тоалетката, където авторката му реши, че е по-разумно да го остави, докато преговаря с прислужничката. При сегашното тревожно раздвижване в Замъка Бландингс да го носи у себе си би било като да пренася депеши през вражеската линия по време на война.
Бил отвори плика с треперещи пръсти. По време на романтичната им любовна връзка беше получил общо четиридесет и седем писма от тази девойка и почеркът й винаги извикваше бурни чувства в гърдите му, но никога чак толкова бурни, колкото в този момент. От това послание зависеше живота му. Останалите четиридесет и шест бяха по-скоро вариации на тема „Обичам те“ — четиво, което му беше доставило истинско удоволствие. Но това бе четиридесет и седмото и стаята се завъртя само при мисълта, която прониза душата като нажежен шиш — това, последното, можеше да бъде съдбоносно. То беше отговор на пламенната му молба за помирение и кой знае какви горчиви упреци можеше да съдържа. През мъглата, която трептеше пред очите му, той прочете следните думи:
„Мой скъпи, драгоценни, прекрасни Бил“,
и се почувства така, както понякога се чувстваше на футболния терен, когато пет-шест едри, добре охранени членове на противниковия тим се изправят след плонжа си върху стомаха му. Логиката му подсказваше, че едно момиче, чиито намерения са да мъмри и да чете конско, едва ли ще използва такова предисловие.
— Уф! — въздъхна той и с олекнало сърце се захвана с прочита.
Беше едно чудесно писмо. Всъщност, за да сме по-точни, всяка буква си му беше на мястото. С две думи, казваше се, че тя го обича както преди — даже повече, отколкото преди. Това се заявяваше в първия параграф и се изясняваше още по-добре в следващите страници. Да не говорим, че съдържаше такива хвалебствия за него, че някой като лейди Хърмион, ако беше прочел апологията, би помислил, че тука има някаква грешка и че става дума за друга двойка. Даже на Бил, който вече беше чел същия род послания четиридесет и шест пъти, му беше трудно да повярва, че въпросното богоравно същество, чиито добродетели предизвикват такъв ентусиазъм, е той самият.
На четвърта страница тонът на писмото се променяше. Докато в началото четивото представляваше само едно есеистично излияние на любов и обожание, сега започваше да прилича на комюнике от фронта. Защото точно тук авторката начеваше сагата за огърлицата. И докато четеше, сърцето му биеше възбудено. Прудънс беше очертала толкова ясно характерните моменти, че той успя без затруднение да проследи сценария стъпка по стъпка чак до победоносния му край и да разбере, че това, което се бе случило, можеше спокойно да се нарече, както би казал Фреди, чудо на чудесата. Разгромът се бе обърнал в триумф. Мина му през ум, както по рано и на Прудънс, че моментът е може би малко труден за Фреди, който без никаква лична вина се бе превърнал в нещо като играчка в ръцете на Съдбата, но не мина много време и той вече се успокояваше с философската мисъл, която беше помогнала и на Почитаемия Галахад — а именно, че да строшиш яйцата е неизбежна част от приготвянето на омлета и че във всеки случай мъките на приятеля му ще бъдат само временни. „Хърмион — беше казал Гали — ще трябва да вдигне бял байрак“, и точно до това окуражително заключение стигна и Бил. Не можеше да съществува нищо на света, което в този момент да увеличи щастието му. Но съществуваше нещо, което определено можеше да го помрачи. Откъм коридора внезапно долетяха гласове. Бил скочи, застина и се ослуша. Тревогата му не беше без основание. Единият от гласовете беше на лейди Хърмион Уедж, а отношенията им напоследък бяха такива, че и най-кратката дума от нейните уста беше достатъчна да го разтрепери.