Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
Филип си тръгна от Лондон рано на другата сутрин, убеден, че е намерил ключа към мистерията на своята обитавана от привидения църква и проклятието, което лежеше върху Скозби. Той яздеше бързо и спря само веднъж на обяд в една кръчма на стария римски път, където конят му беше нахранен, напоен и си почина. После отново продължи. Времето беше хубаво, вятърът — лек, небето — безоблачно. Пътищата и пътеките не бяха разкаляни, а потоците и ручеите лесно се пресичаха. Отби се в един манастир и след като отслужи литургия на следващата сутрин, отново яхна коня. Въздъхна с облекчение, когато видя Хай Маунт. Потънал в мисли за това, което беше научил, остави коня си да върви полека през горите към Скозби.
Отначало мислеше, че е сам. Беше късна утрин, мъжете трябваше да бъдат в полето, а жените да са заети с тъкане или с гледане на Децата. Дочу скърцане, погледна нагоре и спря коня си. Пътят през гората се стесняваше и точно в средата му една каруца го препречваше. Филип вдигна ръка в знак за мир.
— Добро утро, сър. Аз съм Филип, свещеникът на Скозби.
Каруцарят не отвърна на дружелюбния му жест и Филип усети как го побиват тръпки. Вгледа се по-съсредоточено. Конят беше черен, а юздите му бяха увити около ръцете на мъжа, който седеше на капрата. Той носеше наметало и черна широкопола шапка, която скриваше очите му. Филип изтегли коня си встрани. Каруцата не помръдваше. Той погледна ковчега, покрит с пурпурна погребална плащеница. Конят му, макар и уморен, стана неспокоен.
— Ако искате да минете — извика Филип — ще ви направя път. — Той излезе с коня си от пътя и застана на тревата. — В името на Бога! — извика свещеникът. — Пътят е свободен. Минавайте!
Каруцата остана на мястото си. Сега Филип с мъка удържаше коня си да не побегне.
— Тогава бъди проклет! — извика той.
Пришпори коня си напред по тревистата ивица. Почти беше се разминал с нея, когато каруцата внезапно се раздвижи и мъжът плесна с юздите. Колата се втурна напред, по-бързо, отколкото Филип допускаше, че е възможно. Беше толкова бърза, че той се уплаши да не би люлеещият се ковчег да го удари. Дръпна коня си встрани, още по-далеч от пътя. Когато колата го отминаваше, конят му сви уши, избели очи и се вдигна на задни крака. Филип извика и се обърна. Тогава разпозна лицето на Романел, което му се хилеше под широкополата шапка. Но точно в този момент трябваше да се справи с коня си и когато го успокои, каруцата беше изчезнала. Филип слезе от седлото, спъна коня си и коленичи. Усети, че хлипа от облекчение. Не знаеше дали беше имал видение или дяволът си играеше с уморения му мозък. А може би беше предупреждение, че сега, когато се е завърнал, трябва отново да се изправи лице в лице с ужаса? Филип освободи коня си и препусна към селото. Още не беше излязъл на главната улица, когато усети, че нещо не е наред. Къщите бяха затворени, капаците на прозорците — спуснати и когато минаваше покрай кръчмата, старият каменоделец му извика и посочи към църквата.
Свещеникът завари гробището, препълнено с хора — жени, деца, мъжете от полето, всички се бяха събрали около двата трупа, които лежаха върху чаршафи, опънати на тревата. Далеч на другия край Филип видя дърводелецът да довършва два ковчега. Отначало му се стори, че единият труп е на брат му.
— Едмънд! — извика той и бързо слезе от коня. Един от селяните стисна ръката му.
— Това е Оплаквачката — дрезгаво го уведоми той. — Намерихме я мъртва в църквата, а приятелят ви, строителят, е паднал от кулата.
Когато Филип доближи труповете, Едмънд и лорд Ричард излязоха от църквата. Филип погледна телата. И двамата изглеждаха така, сякаш бяха заспали, макар че дясната страна на Стивън беше цялата в синини и главата му висеше малко накриво. Свещеникът се прекръсти и коленичи между двамата. Едмънд дойде при него и го потупа по рамото.
— Снощи — каза брат му — се прибрах вкъщи и намерих вратите на църквата отворени. Оплаквачката лежеше при олтара, а Стивън — в подножието на кулата.
Филип се прекръсти и стана.
— Знаете ли какво е станало? Лорд Ричард поклати глава.
— Като господар на имението, аз съм също и следовател, и съдия. Изложих телата тук и обявих, че смъртта им се дължи на злополука. — Той сниши гласа си до шепот. — Но и двамата знаем…
— Да, да, знаем — отвърна Филип.
Беше потресен от тази смърт и още изплашен от това, което беше видял в гората, но вече безкомпромисно решен да осъществи плана си. Беше предупредил Стивън: какво повече можеше да направи?