Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Гледат насам.
— Да, така е. А надписът на гробницата е: „Под високия връх се крие съкровището на сина Давидов.“ Всички, включително Стивън, са смятали, че Alto Monte означава Хай Маунт, но не е така. Ако размените думите, то става Monte Alto — каламбур с името на вашето семейство. Забелязах го за първи път на девиза на знамето ви.
— А съкровището на сина Давидов?
— Както всички останали и аз мислех, че става дума за Соломон, сина на Давид. Соломон, разбира се, е построил храма в Йерусалим. Тези, които са търсили съкровището, смятали, че това е зашифровано название на съкровището, отнето от тамплиерите от Романел и лорд Джордж. — Филип млъкна, за да подреди мислите си. — Сега мисля по друг начин. Фразата „Давидов син“ може да се отнася и до Христос. Направо казано, лорд Ричард, каквото и да е съкровището, а аз мисля че знам, то е заровено в гробницата на предшественика ви. Преди да изгорим църквата, трябва да я отворим и да го вземем оттам.
— Но това ще бъде светотатство!
— Не, сър. Истинското светотатство е станало преди много години. Искам да отворя тази гробница. Ще ми обещаете, когато свършим, синът и бъдещата ви снаха да отнесат съкровището там, където им кажа.
Лорд Ричард пристегна колана с меча на кръста си.
— Отец Антъни също го е знаел. — Филип отиде до гробницата. — Говорил е с каменоделеца. Имал е безумната идея да проникне в гробницата откъм криптата. Мисля, че това вече не е необходимо. А вие, лорд Ричард?
Старият рицар грабна една от кирките, облегнати на стената и удари силно отстрани гробницата. Звукът се понесе из църквата като звън на погребална камбана. Лордът се усмихна на Филип.
— Това е отговорът ми, сър. Само ще гледате или ще ми помогнете?
Филип и Едмънд се присъединиха към него. Вместо да се мъчат със страните, те се заеха с капака на гробницата. Камъкът се ожули и напука, най-накрая успяха да го пробият и с помощта на лопатите и металната пръчка, която Филип намери под стъпалата на камбанарията, успяха да отместят капака. Спряха за малко. Филип изпрати Едмънд до къщата за малко буренце ейл, чаши, хляб и плодове. После изтриха праха от устата и лицата си и изядоха храната.
Въпреки възрастта си, лорд Ричард не показваше никаква умора след това напрежение и се смееше на мехурите по ръцете на Едмънд и Филип. Свали наметалото си и преди да го спрат, наряза ивици от него и им каза да бинтоват ръцете си. Отново се хванаха на работа. Филип беше толкова съсредоточен в задачата, че забрави за църквата, докато не чу металическо дрънчене, сякаш рицар в броня вървеше из напречния кораб. Той спря, облегна се на кирката и изтри потта и праха от лицето си. Огледа се. Църквата вече не изглеждаше толкова заплашителна. Очите върху колоните сякаш бяха избледнели или просто бяха покрити с облаците прах, който се трупаше върху пода. Дочу отново звука — дрънчене от ризница.
— Братко? — тревожно се обади Едмънд.
— Чувам — отвърна Филип. — Наблюдателите дойдоха. — Той погледна към тъмния кораб. — Няма да ни пречат, нито ще позволят на Романел да се намеси. Те знаят, че намеренията ни са добри. Чухте ли ме? — извика той. — Грехът ще бъде изкупен.
Лорд Ричард също спря, остави кирката и посегна към камата в колана си. Тогава го чуха, лек като бриза, тих шепот, едва доловим:
— Наблюдаваме те, винаги те наблюдаваме.
— Добре! — извика Филип в отговор. — А добрият Бог наблюдава всички ни!
Продължиха да работят, докато гробницата не се превърна в купчина камъни. В средата й, на дъното, върху малък подиум, имаше метална кутия — ковчегът на лорд Джордж. Отне им известно време да го отворят. Вътре имаше друго ковчеже, дървено. Него успяха да извадят. По настояване на Филип го занесоха в олтара, където Едмънд запали всички свещи, които можа да намери. Лорд Ричард извади камата си и внимателно освободи капака. Под него имаше скелет с увиснала челюст и свити крака.
— Сякаш се е свил — каза сър Ричард. — Сякаш някой е събрал костите му.
Филип внимателно го огледа. Лорд Ричард имаше право. Обикновено труповете бяха погребвани с изправени и събрани крака, с ръце на гърдите. Но въпреки че нямаше следи по ковчега, сякаш някаква невидима сила беше извадила трупа, беше го сгънала и го върнала обратно. Около ковчега се виждаше блясък на скъпоценности — пръстени от ръцете на лорд Джордж, сребърен кръст, чиято кожена каишка отдавна беше изгнила.
— Какво е това? — Филип извади от горната част на ковчега малка кожена възглавничка. Обикновено при погребение на земевладелец като лорд Джордж, възглавницата в ковчега се правеше от златотъкан брокат и се пълнеше с гъши пух, но тази беше направена от кожа и краищата й бяха зашити един за друг. Филип извади камата си и разпори шевовете. Сега възглавничката се превърна в малка чанта. Той внимателно бръкна вътре и извади някакъв пакет, увит в брокат. Сложи го на пода и внимателно го разви. Отначало изглеждаше сякаш платът вътре е покрит с тъмни, ръждиви петна. Прецени, че тъканта е старинна, но добре запазена, заради плътността си.