Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

— Тези мръсни негодници! — обясни лодкарят, като явно имаше предвид французите. — Видели са флота им край Танет.

После той се завайка, че кралството се управлява от дете и за неспособността на регента да отблъсне французите. Най-после достигнаха кралския кей в Уестминстър. Филип плати и тръгна нагоре по стъпалата, проправяйки си път между тълпата адвокати, тъжители и чиновници, които се стичаха към съда. Най-накрая той намери Архива и неговия уредник, надменен чиновник, облечен бляскаво в поръбена с кожа роба. Той високомерно погледна Филип през лорнета си и неохотно изпълни поръчката на свещеника. Заведоха го на маса в малката читалня и един от помощниците на уредника му донесе исканите документи, като му посочи интересуващите го места. Филип внимателно ги прочете. Писмата и документите бяха писани на официален език, но при всички случаи показваха, че през пролетта и лятото на 1308 година кралските наместници са посетили Кент. Бяха посетили градчетата и селата около Скозби, и направили дискретни, но старателни проучвания дали отряд тамплиери под командата на сър Уилям Чейсни не е минал оттам. Несъмнено подозренията им бяха паднали върху Скозби. Пълномощниците горчиво се оплакваха от отношението и липсата на сътрудничество от страна на лорд Джордж Монталт и викария на енорийската църква, Романел. Внезапно Филип замря. Писмата бяха написани на латински и неграмотният чиновник беше написал името на Монталт на латински като Monte Alto. Беше виждал това някъде.

— Къде ли? — промърмори си той.

После си спомни яростната битка в Скозби. Знамето на Монталт с фамилния герб и девиз. Върна се към текста. Наместникът, който беше оглавявал комисията, смятал, че тамплиерите са били нападнати и избити, но не можал да намери никакви доказателства за местонахождението им, нито за онези, които са организирали нападението и най-вече за съдбата на „Magnum Thesaurum“10, което рицарите трябвало да пренесат.

Проверките били повторени и потретени, но към есента на 1308 година бележките ставаха по-редки и кратки. Най-накрая кралските служители обявили мисията си за невъзможна и се върнали в Лондон.

Филип подпря глава на ръцете си. Какво беше „Magnum Thesaurum“, голямото съкровище, което тамплиерите са охранявали. Защо им е било нужно младо момиче? Девица?

— Свършихте ли?

Филип вдигна поглед. Уредникът го гледаше като учител ученик, който твърде дълго се е задържал над плочата си.

— Да, свърших.

Той благодари на чиновника и напусна абатството. Когато стигна Холборн, оживена улица, която водеше до центъра на града, мъглата се вдигаше. Беше пълно със селяни с каруци, пълни със стока за пазара, тенекеджии и улични търговци с окачени на вратовете подноси, отрупани с панделки, фиби, амулети, евтини брошки и огърлици. Студенти се бяха запътили към училището при „Сейнт Пол’с“, бедно облечени, но жизнерадостни. Група членове на някаква гилдия, със спуснати качулки, придружаваха ковчег, драпиран с черен плат и поставен върху каруца. Зад него свещеникът четеше заупокойна молитва. Група престъпници с изпокъсани дрехи, приковани с обща верига през вратовете, отиваха към затворите Флийт и Нюгейт, придружавани от пристав и двама пияни моряци. Филип тръгна след тях, докато стигнаха хана „Епископът на Илай“. После заобиколи градското сметище, като закриваше устата й носа си с ръка. Широката яма, в която се трупаха всички боклуци на града, отравяше въздуха с отвратителна миризма. Филип избягваше да гледа натам. Не искаше да види полуразложените животински трупове, захвърлени там. Група работници посипваха сметището със сяра и с хрипливи гласове го подканиха да се присъедини към тях.