Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)». Краткое содержание книги:
Роджър и проницателният му господар Бенджамин Даунби отново получават тайно поръчение от крал Хенри VIII.
Херцог Бъкингам е екзекутиран публично за държавна измяна, а скоро след това Шалот и господарят му узнават действителната причина за неговата гибел. Бъкингам е бил по следите на две свещени реликви — Светия Граал и Екскалибур, меча на крал Артур, които според легендите са укрити някъде около абатството в Гластънбъри. Но кралят също иска да се добере до реликвите, които биха му придали небивала сила и слава.
Затова Роджър и Бенджамин Даунби потеглят за Гластънбъри, но този път срещу тях се изправя тайното общество на тамплиерите. След разпускането на ордена оцелелите тамплиери се обгръщат в тайнственост, но продължават да дърпат конците в немалко политически интриги — а една от целите им е унищожаването на династията Тюдор.
Вещици, проклятия и привидения преследват Роджър и Бенджамин, а освен търсенето на реликвите им се налага да разследват и редица жестоки убийства.
— Някой от прислугата, някой непознат за нас — отвърна Бенджамин. — Но главата и „ръката на славата“ принадлежат на нещастната старица. А къде е впрочем нашият високоблагороден шериф Бойър?
— Пиян като пън — отсече Мандевил. — Спи като бебе долу в залата.
Бенджамин му направи знак да се отдалечат.
— Мастър Даунби! — Мандевил го настигна в края на галерията. — Какво, за Бога, се предполага, че трябва да сторя? Работата ми е да залавям заговорници, съзаклятници, а не да ловя наслуки тайнствени убийци.
Бенджамин измърмори нещо под носа си.
— Какво? Какво има, Даунби?
Господарят ми вдигна поглед. Лицето му беше като издялано от камък, кожата опъната.
— Обмислях думите ви, сър Едмънд. Това не ви е нещастният Бъкингам, нали? Или някакъв жалък шивач като Таплоу, приклещен в малката си клетка и завлечен направо в кланицата. Темпълкъм не е някакво си абатство, където можете да тропате с крак и да се правите на важен. Е, как се чувствате като преследван, сър Едмънд, вместо вие да бъдете преследвачът?
Господарят ми се завъртя на пети и се прибра в стаята си.
(Писарчето ми си мърмори под сурдинка, че такова поведение е нетипично за Бенджамин. Не е вярно! Бенджамин беше възпитан, любезен мъж, но мразеше открай време грубияните и държеше на почтеността. Мандевил и Сантер бяха дошли в Темпълкъм с намерение да накарат другите да им играят по свирката, а се видяха нагазили в змийско гнездо.)
Обикалях известно време из галериите. Вечерята беше приключила. Затова пък скоро зърнах моята сладка, малка Матилда, която носеше завивки. Пристъпваше пъргаво като безгрижна птичка. Последвах я на другия етаж и я сграбчих за лакътя.
— Матилда, гълъбче, да поговорим, а?
Обърна се рязко към мен, но не беше изплашена. Очите й проблеснаха доволно. Придърпах я до потъналата в мрак ниша на един от прозорците.
— Онзи ден ти не търсеше злато, прав ли съм?
Тя се нацупи кокетно.
— Парите не били са най-важното, нали така? — продължих аз. — Какво търсеше? Ти ли запали помощника на Мандевил? Как го направи?
Тя въздъхна и седна на перваза на прозореца.
— Мастър Шалот, вие и вашите нищо не разбиращи приятели само се щурате тук, из Темпълкъм — тя погледна към студа и мрака отвън. — Намирате се на стотици мили от Лондон, и ви пазят няколко жалки войника. Дяволът и неговият помощник скроиха клопка на моя господар лорд Бъкингам, много почитан мъж из тези земи. Отведоха го в Лондон и му отсякоха главата без капчица милост. Заграбиха земите му. В Гластънбъри тормозят монасите, като да са някакви престъпници.
Погледна ме открито.
— Да. Чухме и за това — тя притисна постелите към себе си. — Какво очаквате? Да припкаме наоколо само с ваше разрешение? Миналото на тези земи е богато, мастър Шалот. Из тях са яздели крал Артур и неговите рицари, или поне така ни казваше мастър Хопкинс. Тамплиерите са всявали страх, но са били и уважавани заради техните познания.
Не възразявах, когато някоя хубавелка започнеше да ме поучава, Матилда също, но в думите й усетих и заплаха. Плеснах подигравателно с ръце.
— Щом е нямало друга причина да се ровиш в нещата ми, в какво те превръща всичко това, скъпа Матилда? В крадла, която търси злато?
Дори в тъмното успях да видя как се изчерви.
— Не съм крадла! — тросна се тя. Отдръпна се. — Аз съм бедна вдовица. Съпругът ми умря преди две години от потната болест. Да, Роджър, в Съмърсет се женим млади. Имам дете.
— Имаш и баща — не й останах длъжен.
Тя прехапа устни.
— Имаш баща, нали? — продължих миролюбиво — Висок, сивокос мъж, който накуцва. Как се е наранил?
— Лош късмет.
— Глупости! — срязах я аз. — Искаш ли да кажа на Мандевил и Саутгейт да го завлекат в залата? Залагам жълтица, че раната му е от меч. Баща ти е един от хората, които ме нападнаха.
Тя промълви нещо неясно.
— Какво каза?
— Ако искаха да те убият — прошепна тя, — щеше да си мъртъв. С теб и твоя господар нямаме никакви сметки за уреждане. Искали са само да те сплашат.
Сграбчи ръката ми.
— Моля те, Роджър, остави баща ми на мира — после втренчи поглед през прозореца и измърмори: — Това място е пълно с призраци.
— Ще ми разкажеш ли за тамплиерите?
Тя сведе глава. Измъкнах острата си къса кама и я запремятах в ръката си.
— В този живот за всичко се плаща — прошепнах. — Ти и твоят баща не представлявате опасност за мен, но тези, за които работиш…
Матилда поклати глава. Прибрах камата и се изправих.
— Чакай! — тя ме задържа за ръката. — Роджър, ние сме нищожни като бълхи, пълзящи по гърба на грамадно куче. Изпълняваме заповеди, които ни прошепват ту тук, ту там.