Градът на мрака

— Тя ни отнема всичко, което ни прави по-достойни от камъните, по които стъпваме! — изкрещя в отговор Дризт.

— Светотатство! — надсмя му се тя, а думата, процедила се от устата й, наподобяваше лющенето на змийския камшик на матроната-повелителка.

От дъното на залата изригна вик на екстаз, пропит с болка.

— Нечестиво сборище — промърмори младежът, погледнал настрани.

— Все пак има полза от всичко това — отвърна сестра му, успяла бързо да овладее раздразнението си.

Дризт й хвърли обвинителен поглед.

— Нима си имала подобно преживяване?

— Аз съм върховна жрица — отвърна простичко Виерна.

Изведнъж на Дризт му причерня — яростта му беше толкова силна, че младежът едва не загуби съзнание.

— И какво? Достави ли ти удоволствие? — изкрещя той.

— Направи ме по-силна — изръмжа в отговор Виерна. — Не можеш да си представиш колко ценно е това.

— А какво ти струваше?

Плесницата й едва не го повали на земята.

— Ела с мен! — каза тя и го сграбчи за дрехата. — Искам да ти покажа едно място.

Те напуснаха Арах-Тинилит и прекосиха двора на Академията. Когато стигнаха до колоните, бележещи входа към Тиер Брех, Дризт се поколеба.

— Не мога да мина между тях — припомни той на сестра си. — Все още не съм завършил Мелей-Магтеър.

— Формалност — отвърна Виерна, без да забавя крачка.

— Аз съм повелителка в Арах-Тинилит; разполагам с достатъчно власт, за да те дипломирам.

Дризт не беше убеден в правотата на думите й, но тя наистина беше учителка в школата на Лот. И макар да се страхуваше от строгия правилник на Академията, младежът предпочиташе да не ядосва сестра си отново.

Той я последва надолу — излязоха от Тиер Брех по широката каменна стълба и поеха по криволичещите улички на Мензоберанзан.

След известно време, Дризт събра смелост и я попита:

— Вкъщи ли отиваме?

— Не, не още — лаконично отвърна Виерна и младежът реши да не я заговаря повече.

Те се насочиха към източния край на голямото подземие — отвъд стената, в която беше изграден дома на До’Урден — и стигнаха до входовете на три малки тунела — всичките охранявани от статуи на огромни скорпиони, искрящи във вълшебен огън. Виерна спря за миг, за да реши накъде да тръгнат, после пое по най-малкия коридор.

Минутите се изнизаха в час, а двамата не спираха. Проходът се разшири и скоро ги отведе в една подземна гробница, в която се пресичаха много коридори. Докато вървяха напред, Дризт бързо изгуби представа за пътя, който бяха изминали, но Виерна следваше определен маршрут и изглежда добре го познаваше.

Изведнъж, след един нисък свод, подът на пещерата сякаш пропадна и те се озоваха на тясна издатина в камъка, пред която се разкриваше огромна пропаст. Дризт погледна сестра си с любопитство, но когато видя дълбоко съсредоточената Виерна, реши да отложи въпроса си. Тя промълви няколко прости заклинания, после потупа себе си и младия До’Урден по челото.

— Ела — изкомандва тя.

Двамата с Дризт пристъпиха през ръба и с помощта на левитацията се понесоха плавно надолу към дъното на пропастта.