Градът на мрака

Някъде отвъд това създание, змийският камшик отново изплющя и ученичката повтори призива си. Гласът й звучеше сякаш приканваше, молеше огромното същество.

То пристъпи през пламъците. Дризт беше потресен от неподправената зла сила, струяща от това създание. Глабрезу се извисяваше на повече от девет фута височина. Мускулестите му ръце, завършваха с гигантски щипки, а от гърдите му се подаваха две по-малки, нормални ръце.

Инстинктите на младия До’Урден му подсказваха да се нахвърли върху чудовището и да спаси жрицата, но когато се огледа наоколо за подкрепа, той видя как матроната-повелителка и останалите учителки продължиха ритуалния напев и този път думите им бяха пропити с възбуда.

Димът беше пропълзял навсякъде, всички бяха замаяни, а изкусителният, опияняващ аромат на червен тамян продължаваше борбата си с реалността. Дризт трепереше и едва успяваше да запази самоконтрол. Яростта вътре в него растеше и се опитваше да надвие този мирис, който така непреодолимо го примамваше. Несъзнателно, ръцете му посегнаха към ятаганите, закрепени на колана му.

В този миг нещо го погали по крака.

Той погледна надолу и видя една от учителките. Жрицата се беше излегнала и го молеше да се присъедини към нея — изведнъж всички в залата бяха започнали да правят това.

Димът продължаваше да се бори със съзнанието му.

Жената го прикани с жест; ноктите й лекичко драскаха кожата му.

Дризт прокара пръсти през гъстата си коса — опитваше се да концентрира вниманието си върху нещо, но се чувстваше толкова замаян. Тази липса на контрол не му харесваше. Не можеше да разсъждава трезво; беше загубил всичките си рефлекси, цялата си бдителност.

Още по-грозна беше гледката, разкриваща се пред очите му. Абсолютната й поквареност порази душата на младия До’Урден. Той се откъсна от ръцете на умоляващата го жрица и тръгна през стаята. Препъваше се в безброй тела, преплетени едно в друго, твърде заети, за да го забележат. Въпреки че едва се държеше на краката си, възможно най-бързо излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.

Последваха го единствено писъците на ученичката. Никаква преграда, метална или каменна, не можеше да ги заглуши.

Дризт тежко се отпусна на студената каменна стена и се хвана за стомаха. Дори не беше спрял, не се беше замислил за последиците от своите действия — знаеше само едно — трябваше да се махне от онази противна стая.

Изведнъж пред него се озова Виерна, с небрежно разтворена отпред мантия. Умът на младия воин бе започнал да се избистря и той се зачуди колко ли скъпо ще му струва неговата постъпка. Но се обърка още повече, когато срещна очите на сестра си — в тях не се четеше презрение.

— Предпочиташ уединението — каза тя и положи ръка на рамото му без дори да си направи труда да закопчае одеждите си. — Разбирам те.

Дризт сграбчи ръката й и я отблъсна.

— Какво ти става, да не си полудяла? — изкрещя той.

Лицето на Виерна се изкриви, когато проумя истинската причина брат й да напусне церемонията.