Меч на съдбата

Тя стоеше, опряла лакти на перилата на терасата и свила глава между малките си повдигнати рамене. Гледаше към смръщеното, блестящо под лунната светлина море и към огньовете на пристанището. Под краката на Гералт изпука някаква съчка и Еси се изправи.

— Извинявай, не исках да ти преча — каза той равнодушно, очаквайки да види на лицето й странната гримаса, с която току-що беше удостоила брокатения юноша.

— Не ми пречиш — отговори тя и се усмихна, отмятайки къдрицата. — Нямах нужда от уединение, а от чист въздух. И на теб ли ти пречат димът и задухът?

— Малко. Но повече ме потиска мисълта, че те обидих. Дойдох да се извиня, Еси, и да опитам да намеря повод за приятен разговор.

— Аз трябва да се извиня — отвърна девойката. — Реагирах прекалено рязко. Винаги реагирам рязко, не умея да се сдържам. Прости ми и ми дай втори шанс. Да поговорим.

Той се приближи, облегна се на перилото и долови топлината на тялото й и дъх на вербена. Харесваше му, макар и да не беше като аромата на люляк и касис.

— С какво свързваш морето, Гералт? — попита внезапно Еси.

— С безпокойство — отвърна той, без да се замисля.

— Интересно. А изглеждаш толкова спокоен и сдържан.

— Не казах, че чувствам безпокойство. Ти ме попита с какво свързвам морето.

— Асоциацията е огледало на душата. Знам нещичко за това, аз съм поет.

— А ти с какво свързваш морето, Еси? — попита бързо Гералт, за да приключат с обсъждането на безпокойството, което всъщност чувстваше.

— С вечно движение — отговори тя след кратка пауза. — С промени. И със загадка, тайна, с нещо, което не схващам, което бих могла да опиша по хиляди начина, с хиляди стихове, без да стигна до същността му. Да, може би е точно това.

— Виж ти — каза той. Като че вербената започваше да му действа все по-силно. — Това, което усещаш ти, е също безпокойство. А изглеждаш толкова спокойна и сдържана.

Тя се обърна към него, отметна златистата си къдрица и го погледна с прекрасните си очи.

— Не съм спокойна и сдържана, Гералт.

Случи се неочаквано, напълно неочаквано. Жестът, който направи той и който можеше да бъде само леко докосване на ръката й, прерасна в силна прегръдка. Привлече я бързо, но не грубо, към себе си и телата им се докоснаха бурно, стремително. Еси застина, напрегна се, изви силно тяло назад и опря здраво ръце в неговите, сякаш искаше да ги свали от талията си, но вместо това ги хвана по-здраво, наведе глава и разтвори устни.

— Защо… защо? — прошепна тя. Окото й беше широко отворено, златната къдрица се спускаше върху другото.