Меч на съдбата

— Еси — прекъсна я вещерът, — аз съм вещер. Професията ми е да си рискувам живота. Децата нямат нищо общо.

— Не можеш да ме излъжеш.

— Защо реши, че имам такова намерение?

— Защото, ако беше такъв студен професионалист, какъвто искаш да се изкараш, щеше да се попазариш за цената. А ти не обели и дума за заплащането. Е, добре, стига за това. Ще се връщаме ли?

— Да повървим още.

— С удоволствие. Гералт?

— Слушам.

— Нали ти казах, че съм израснала край морето. Умея да управлявам лодка и…

— Избий си го от главата.

— Защо?

— Избий си го от главата — повтори той рязко.

— Можеше да го кажеш по-учтиво — отвърна тя.

— Можех. Но щеше да решиш… дявол знае какво щеше да решиш. А аз съм безчувствен вещер и студен професионалист. Рискувам собствения си живот, но не и чуждия.

Еси замълча, стисна зъби и тръсна глава. Порив на вятъра отново разроши косите й и плетеница от златни кичури закри за миг лицето й.

— Просто исках да ти помогна — каза тя.

— Знам. Благодаря ти.

— Гералт?

— Слушам те.

— А ако в слуховете, за които спомена Агловал, има нещо вярно? Нали знаеш, русалките не винаги са доброжелателни. Известни са случаи…

— Не вярвам.

— Водорасляците — продължи замислено Оченцето, — нереидите, тритоните, морските нимфи. Кой знае на какво са способни. А Шееназ… си има причина…

— Не вярвам — прекъсна я той.

— Не вярваш или не искаш да повярваш?

Той не отговори.

— И искаш да те смятат за студен професионалист? — попита тя със странна усмивка. — Професионалист, който мисли не с главата си, а с острието на меча? Ако искаш, ще ти кажа какъв си всъщност.

— Знам какъв съм.

— Ти си чувствителен — каза тя тихо. — В дълбината на душата си си пълен с тревоги. Не можеш да ме излъжеш с каменната си физиономия и студения си глас. Ти си чувствителен и именно чувствителността ти те кара да се страхуваш да не би това, против което смяташ да се изправиш с меч в ръка, да не се окаже право, да не получи морално предимство…

— Не, Еси — изрече бавно той. — Не търси в мен тема за трогателна балада за вещер, разкъсван от вътрешни противоречия. Възможно е и да ми се иска да е така, но не е. Моралните ми дилеми се разрешават от кодекса и от възпитанието ми.

— Не говори така! — възкликна тя. — Не разбирам защо се опитваш…

— Еси — отново я прекъсна той. — Опитай се да ме разбереш правилно. Аз не съм странстващ рицар.

— Но не си и студен, безумен убиец.

— Вярно е — съгласи се той спокойно. — Не съм студен и безумен, макар че повечето мислят обратното. Но ме извисяват не чувствителността и свойствата на характера ми, а надменната и груба гордост на професионалиста, убеден в своята значимост. Професионалист, на когото са набили в главата, че законите на професията му и студената рутина са по-важни от емоциите, че те го предпазват от грешките, които може да допусне, ако задълбае в дилемите на Доброто и Злото, Реда и Хаоса. Не, Еси. Не аз съм чувствителен, а ти. Впрочем, това го изисква професията ти, нали? Ти се обезпокои, когато ти хрумна, че симпатичната на пръв поглед отхвърлена русалка е нападнала ловците на бисери в пристъп на отчаяние и жажда за мъст. Ти веднага започваш да търсиш оправдания за русалката, смекчаващи вината обстоятелства, побиват те тръпки при мисълта, че един вещер, на когото князът е платил, ще убие една прелестна русалка само задето се е осмелила да се поддаде на емоциите. А вещерът, Еси, е лишен от такива дилеми. И от чувства. Дори и да се окаже, че е виновна, вещерът няма да убие русалката, защото кодексът му забранява. Кодексът решава дилемата вместо вещера.