Меч на съдбата

Дроухард наведе глава. Зелест гледаше безизразно пред себе си.

— Кой ще ми покаже мястото? — повтори Гералт, като гледаше студено Агловал.

— Зелест — каза князът и престана да се усмихва. — Зелест ще ти покаже Драконовите зъби и пътя към тях. Кога смяташ да се захванеш с работата?

— На сутринта. Бъдете на пристана, господин Зелест.

— Добре, господин вещерю.

— Прекрасно — потри ръце князът и отново се усмихна подигравателно. — Гералт, разчитам, че с чудовището ще имаш по-голям успех, отколкото с Шееназ. Наистина разчитам на това. А, още нещо. Забранявам да се говори за това; не искам паниката да се разпространява. Разбра ли, Дроухард? Ще наредя да ти изтръгнат езика, ако проговориш.

— Разбрах, княже.

— Добре. — Агловал се изправи. — Сега върви, няма да преча на пиршеството, не искам да провокирам слухове. Всичко хубаво, Дроухард, и пожелай на сгодените щастие от мое име.

— Благодаря, княже.

Еси Давен, седнала на табуретка в обкръжението на плътен венец от слушатели, пееше мелодична и тъжна балада за достойната за съжаление съдба на изоставена любовница. Лютичето, облегнал се на един стълб, си мърмореше нещо под носа и отмерваше с пръсти тактовете и сричките.

— Е, какво? — попита той. — Получи ли работа, Гералт?

— Получих. — Вещерът не изпадна в подробности, които, впрочем, не засягаха барда.

— Казах ти, че надушвам парите. Добре, много добре. Аз ще заработя, ти ще заработиш, ще има с какво да гуляем. Ще отидем в Цидарис — ще успеем за празника на гроздобера. А сега ме извини за минутка. Там, на пейката, има нещо интересно.

Гералт проследи погледа на поета, но не видя нищо интересно, освен няколко девойки с полуотворени уста. Лютичето изпъна кафтана си, отмести шапката към дясното ухо и с бодра стъпка тръгна към пейката. Избегна с ловка флангова маневра матроните, пазещи девойките, и започна да се усмихва, показвайки зъбите си, в обичайния за него ритуал.

Еси Давен приключи баладата, получи аплодисменти, малка кесия и голям букет красиви, макар и малко поувехнали хризантеми.

Гералт кръжеше между гостите, чакайки изгоден случай да заеме място на отрупаната с ястия маса. Гледаше тъжно към изчезващите с ускорени темпове маринована херинга, зелеви сарми, варени агнешки главички и котлети, към разкъсваните на парчета салами и печени пилета, към разрязваните с ножове пушена сьомга и свинска шунка. Проблемът беше там, че на пейките около масите нямаше свободни места.

Девойките и матроните се поразмърдаха и заобиколиха Лютичето, настоявайки с пискливи гласчета да попее. Лютичето се усмихваше искрено и отказваше с престорена скромност. Гералт преодоля смущението си и почти насила си проправи път до една от масите.

Някакъв старец, който остро миришеше на оцет, се премести поразително учтиво и охотно, като едва не събори от пейката съседа си. Гералт незабавно се зае с храната и опустоши мълниеносно единствената чиния, до която успя да се добере. Миришещият на оцет старец сложи пред него друга. От благодарност вещерът съсредоточено изслуша дългата тирада за сегашните времена и днешната младеж. Старецът упорито наричаше разпуснатите нрави „разврат“ и на Гералт не му беше лесно да запази сериозно изражение.