Невинните [calibre 1.48.0]

— Видя ли откъде се появиха?

— Не.

— Как изглеждаше мъжът?

— Всъщност приличаше на теб — каза Даяна.

— Много хора приличат на мен — усмихна се Роби. — Не можеш ли да бъдеш по-конкретна?

— Имам отлично зрение — отвърна тя. — Оперираха ми очите малко преди животът ми да рухне.

— Но между теб и този човек е имало дим и пламъци. Освен това е било тъмно.

— Така е. Не бих могла да го разпозная в редица, ако това имаш предвид. Но пожарът превърна нощта в ден…

— Значи този човек е имал моята фигура и е бил приблизително на моята възраст?

— Точно така.

— А ти си сигурна, че не си видяла какво е причинило експлозията?

— По това време вече бях напълно будна, но нито чух, нито видях нещо, което би предизвикало взрива.

— Благодаря ти, Даяна. Тук ли да те потърся, ако се наложи да поговорим отново?

— Едва ли имам други възможности — мрачно отвърна тя.

Роби ѝ подаде визитката си.

— Ще видя какво мога да направя, за да се махнеш от улицата.

Тя сведе поглед към картичката и каза с треперещ глас:

— Каквото и да направиш, ще ти бъда много благодарна. В живота ми е имало и моменти, в който не бих приела милостиня, а по-скоро бих раздавала такава. Но те отдавна са минало.

— Разбирам.

Роби подкара обратно към надупченото от куршуми заведение. Ванс го засече в момента, в който слизаше от колата.

— Имаме напредък в разследването! — задъхано съобщи тя.

— Какво?

— Сапьорите откриха причината за експлозията.

— Къде? — остро попита Роби.

— Над задното ляво колело. Бомба със сензор за движение. При потеглянето си автобусът задейства таймера. И няколко минути по-късно бомбата се взривява.

Роби се втренчи в нея. Умът му работеше трескаво. Преследвачът на Джули със сигурност не би се качил в автобус, който е минирал със собствените си ръце. Оставаше само една друга възможност.

Мишената съм бил аз.

50