Френска целувка (Книга 1)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Френска целувка (Книга 1)». Краткое содержание книги:
— Лош късмет.
— И ти наричаш това късмет? — Тери се насили да седне в леглото, но пристъп на болка и световъртеж го повали обратно на възглавницата.
Върджил сви рамене.
— На война — каза той — съществува само късмет и нищо друго. Слушай, Бучър, та аз съм герой. Искаш ли да видиш ордените ми? Да ти кажа ли колко виетконгци съм убил? Но това беше отдавна. Тогава бях стар, сега съм вече по-млад. Ти вървиш по моите стъпки, синко. За това нещо ще ти дадат орден. Тогава и двамата де бъдем герои. Ето по какъв начин армията се отплаща за твоята храброст под куршумите. Казва ти да се върнеш там и отново да опиташ да загинеш. Това е, което тя всъщност иска от теб, Бучър. Твоя живот.
Тери не бе дотолкова изтощен, че да не схване мисълта на Върджил.
— А ти какво искаш от мен?
— Как ти се струва идеята да имаш свое собствено подразделение? Сам да набираш хората и да ги командваш.
— И ти можеш да уредиш това? Но как?
— Държа фенера си високо, гледам в горящата тъма.
— Не питай, с други думи. — Тери погледна лейтенанта. — И какво ще трябва да прави това подразделение?
— Виж, аз съм Върджил. Казах ти, че откривам разни неща. Мислех, че може би след тази случка ще пожелаеш да се присъединиш към мен.
— Какви неща имаш предвид? — за какво ли му е нужен кхмерът, попита се Тери.
— Всякакви — отвърна Върджил. После изведнъж се усмихна: — Пък и защо трябва да ти пука? Не забравяй, че сме на война. Сто пъти по-добре е да си богат, отколкото мъртъв.
Той не се колеба дълго. Сети се за зловонието на смъртта, за насекомите, които те изяждат жив и най-вече за страха — смъртния страх, който си бе обещал никога да не изпитва отново. За лудостта на висшестоящите, на администрацията, на хората, ръководещи тази война. За думите на Върджил: „Това е, което всъщност искат от теб, Бучър. Твоя живот.“
Не биваше да забравя също, че със свое собствено подразделение щеше да има възможност да се върне в Камбоджа, в Ангкор Ват, където бе заровена „Гората от мечове“, талисманът на силата. Сила, по-могъща дори и от вездесъщата смърт, господстваща над Виетнам.
Гледаше лейтенанта и се питаше какво вижда в него, дали добро, или зло. А може би просто един Път, по-добър Път от търсенето на ЦУЮВН и на смъртта.
— Да става каквото ще — каза Тери и протегна ръка. — Както казваш, животът е къс, войната е дълга.
Върджил я пое със смях:
— Така те искам.
Отвън, по асмата на застланото с бели плочи дворче, бяха избуяли пищни хортензии, изпълващи въздуха с аромата на розовите си цветове. Къдравите им, пълзящи мустачета се простираха по напуканите плочи и се увиваха около краката на стола от ковано желязо. В него, вдигнала босите си крака, се бе излегнала Сутан. Ръбът на синьо-бялата й лятна рокля се беше смъкнал над коленете, гладките й загорели бедра бяха кръстосани едно върху друго.
Крис виждаше всичко това от неоправеното легло, в което лежеше, докато идваше бавно на себе си. Това е отчайващо, мислеше си той, така никога няма да бъда в добра форма. Погледът му се спря на великолепните дълги крака на Сутан. „Господи, мина му през ума, така наистина никога няма да постигнеш добра форма. Но положително ще стигнеш до рая.“
Внезапно Сутан се размърда, краката се скриха във вихър от синьо и бяло. Влезе в къщата и сбърчи нос.
— C’est le souk ici! — извика тя. — Тук смърди на порове!
Крис се засмя и се повдигна тъкмо навреме, за да я улови, докато тя се хвърля отгоре му.
— Понякога си отвратително ленив за спортист — каза Сутан.
„Това е така, мислеше си той с лице, заровено в дебрите на черната й като нощ коса, защото за разлика от Тери спортът никога не ми се е удавал естествено и леко. Трябваше да се скъсвам от напъване за всяка миля бягане или колоездене.“ Но понякога, макар че тялото е силно, съзнанието се уморява от ежедневния тормоз, жадува за почивка, недоумяващо за какво в крайна сметка е целият този труд.
Отмести се от нея и се загледа в тавана, сплел пръсти зад тила си.
— Какво гледаш там, котарако? — попита Сутан. — Само котките виждат живот в сенките.
— Бъдещето — отвърна Крис. — Миналото. Нищо.
Тя се засмя, легна напреко на голите му гърди, прокара длани надолу по хълбоците му.
— Виждам как това красиво тяло минава през Триумфалната арка, покрито от жълто трико. — Говореше за скъпоценната фланелка, носена единствено от водача в Тур дьо Франс, най-голямото колоездачно състезание в света. Обиколката на Франция, заради която Крис бе дошъл тук.