Криптата на флорентинеца

14.

— Тръгвай! — беззвучно прошепвам аз и побутвам Пол към вратата на библиотеката. На вратата има малко прозорче и ние надникваме през него в сумрачната зала.

Над едно от бюрата се раздвижва сянка. Лъч от фенерче шари по плота. Виждам как нечия ръка бърка в едно от чекмеджетата.

— Това е бюрото на Бил — шепне Пол.

Макар и тих, гласът му се разнася из стълбищната шахта. Лъчът от фенерче застива на място, после се отправя към нас.

Натискам Пол да се приведе.

— Кой беше? — питам аз.

— Не видях.

Чакаме и се ослушваме за стъпки. Когато ги чуваме да се отдалечават, пак надниквам в залата. Вътре няма жива душа.

Пол побутва вратата. Цялата зала тъне в дългите сенки на библиотечните рафтове. През стъклената стена от север нахлуват лунни лъчи. Чекмеджетата на Стийн все още са отворени.

— Има ли друг изход? — прошепвам аз, докато вървим към бюрото.

Пол кимва и сочи нейде отвъд високите рафтове. Изведнъж пак чуваме нечии стъпки да се влачат към изхода. После вратата щраква и тихичко се връща на място.

Отправям се към звука.

— Какво правиш? — шепне Пол и ми прави знак да се върна при него, до бюрото.

Надничам през стъклото към стълбището, но не виждам нищо.

Пол вече тършува из книжата на Стийн, шарейки с лъча на миниатюрното си фенерче по хаоса от бележки и листчета. Посочва едно чекмедже с изкъртена ключалка. Папките са извадени отвътре и разхвърляни по бюрото. Подвити хартиени ръбове стърчат на всички страни като буренясала градина. Изглежда, че има папка за всеки преподавател от историческия факултет.