Художникът убиец
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриель Аллон #1
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0561-1
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Художникът убиец». Краткое содержание книги:
Погълнат от спокойния, точен до педантизъм живот на художник реставратор, бившият израелски шпионин Габриел Алон се старае да забрави миналото. Но миналото няма да го остави, защото старият му шеф от Мосад — Ари Шамрон, ще направи и невъзможното, за да го привлече обратно в службите. Ще му предложи да се добере най-после до убиеца на сина си. След поредица терористични атентати в Европа Тарик е замислил убийството на световноизвестен политик на срещата на високо равнище във Вашингтон. Той може да бъде спрян само от Алон и неговата красива партньорка. Започва трескаво преследване, в което не се знае кой е ловецът и кой — дивечът. Художникът ще захвърли четката, за да отмъсти на убиеца на сина си.
„Безмилостен като хирургически скалпел…“
— Ти си първият. Може би трябва да го направя пак някой път.
— Не и докато спиш с мен.
— Заедно ли ще спим вече?
— От теб зависи.
— Добре, като гаджета… — Тя се обърна по гръб и се взря в светлината от улицата, която падаше върху тялото й. Представи си, че я гледа Габриел. — Не мислиш ли, че в такъв случай трябва да се опознаем по-добре?
Той се усмихна:
— Какво искаш да знаеш?
— Например откъде е този белег на гърба ти.
Юсеф се обърна и зарея поглед през прозореца. Жаклин погледна дигиталния будилник на нощното шкафче.
— Има някои неща в миналото ми, които може да ти се сторят неприятни — каза той.
— Лоши неща, които си извършил ли?
— Не, Доминик. Лоши неща, които са сторили на мен.
— Как си получил белега?
Юсеф се обърна и погледна към нея.
— Израснах в бежански лагер в Ливан, лагера „Шатила“ в Южен Бейрут. Може би си чувала за „Шатила“, Доминик?
— Разбира се, че съм чувала.
— Организацията за освобождение на Палестина имаше седалище в „Шатила“, така че когато израелците нахлуха в Ливан през осемдесет и втора, бомбардираха лагера ден и нощ. Една ракета, изстреляна от израелски боен самолет, уцели къщата, в която живееше нашето семейство. Сградата се срути върху мен и парче бетон съдра кожата на гърба ми.
— Защо беше в Ливан?
— Защото там се установи семейството ми, след като бе прокудено от евреите от дома на дедите си в Палестина.
Жаклин извърна очи от него и Юсеф се заинтересува:
— Защо гледаш настрани, когато ти казвам това?
— Веднъж се запознах с едни израелци в нощен клуб в Париж. Те спореха с група френски студенти. Твърдяха, че евреите не са изселили арабите от Палестина, а те сами са я напуснали.
Той се засмя и поклати глава:
— Опасявам се, че си се хванала на въдицата на най-големия ционистки мит, Доминик. Митът, че палестинците доброволно ще продадат земята, където са живели векове, срещу живот в изгнание в бежански лагери. И че арабските правителства са казали на палестинците да напуснат.
— Не е ли вярно?
— Звучи ли ти правдоподобно?
— Не съвсем.
— Тогава вярвай на инстинкта си, Доминик. Искаш ли да знаеш истината за това, което сториха евреите на моя народ? Да разбереш защо моето семейство се установи в бежански лагер в Бейрут?
— Искам да знам повече за теб.
— Аз съм палестинец. Невъзможно е да ме отделиш от историята на моя народ.
— Разкажи ми… — помоли Жаклин.
— Впрочем в кой нощен клуб в Париж срещна израелците? — неочаквано попита Юсеф.
— Какво? — притеснено го изгледа тя.
— Как се казваше нощният клуб?
— Не си спомням. Беше толкова отдавна.
— Опитай се да си спомниш, моля те. Важно е.
— Ние го наричаме Ал Накба. Катастрофата.
Юсеф беше облякъл широко памучно долнище на пижама и фланелка с емблемата на Лондонския университет, сякаш внезапно бе осъзнал своята голота. А на Жаклин даде една синя риза. Не беше го изразил с думи, но изводът беше ясен: човек не може да обсъжда гол нещо толкова свято като Ал Накба. Тя седна, кръстосала дългите си крака, в средата на леглото, а Юсеф развълнувано крачеше пред нея.
— Когато Обединените нации представиха плана за разделянето на Палестина на две държави — започна да говори той, — евреите си дадоха сметка, че имат сериозен проблем. Ционистите бяха дошли в Палестина да изградят еврейска държава, но почти половината население в тяхната част беше арабско. Те приеха плана, знаейки много добре, че той е неприемлив за арабите. А и защо да не го приемат? Евреите притежаваха седем процента от Палестина, а им бяха дадени петдесет процента от страната, включващи най-плодородните земи в крайбрежната равнина и в Горна Галилея. Следиш ли мисълта ми, Доминик?
— Разбира се — кимна тя.
— Израелците разработиха стратегия да изгонят арабите от земите, определени за еврейската държава. Нарекоха го План Далет. И го пуснаха в действие в момента, в който арабите въстанаха. В основата на този план бе намерението на Бен Гурион да изсели арабите, да прочисти еврейската част на Палестина. Да, да я прочисти! Не изричам случайно тази дума, Доминик. Не съм я измислил аз. Това е терминът, който използват ционистите, за да опишат своя план за прогонването на моя народ от Палестина.