Летният рицар
- Автор: Батчер Джим
- Серия: The Dresden Files #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191504435
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Летният рицар». Краткое содержание книги:
И точно когато изглежда, че нещата няма как да станат по-зле, на сцената се появява Зимната кралица на феите. Тя му прави предложение, което Хари няма как да откаже, ако иска да се освободи от контрола на своята фея кръстница и – с малко повече късмет – да сложи край на гадната поредица от лошо стечение на обстоятелствата. Единственото, което трябва да направи, е да открие кой е убил дясната ръка на Лятната кралица – Летния рицар, и да изчисти името на Зимната кралица.
Задачата изглежда доста проста, докато Хари Дрезден не разбира, че съдбата на целия свят зависи от разрешаването на този случай.
– Дръж се, Елейн – казах аз. – Ще те откарам в болницата. Всичко ще бъде наред.
Тя поклати глава.
– Не. Не, твърде е опасно.
– Ранена си много лошо и не мога сам да се справя с това – отвърнах аз. – Успокой се. С теб съм.
Тя отвори очи и изрече с изненадваща настойчивост:
– Никакви болници. Там ще ме намерят.
Запалих двигателя.
– По дяволите, Елейн. Какво очакваш да направя?
Тя отново затвори очи. С всяка дума гласът й отслабваше все повече.
– Аврора. Лятото. Хотел „Ротшилд“. Отзад има асансьор. Тя ще помогне.
– Лятната дама? – попитах настоятелно. – Шегуваш се, нали?
Тя не ми отговори. Погледнах я и сърцето ми едва не спря, когато видях как главата й се люшна настрани и тялото й се отпусна. Превключих на скорост и подкарах към пътя.
– Хотел „Ротшилд“ – промърморих аз. – Още феи. Страхотно.
Стигнах до хотела, едно от най-хубавите места по бреговете на езерото Мичиган. Профучах по голямата алея пред входа и завих към задния паркинг, оглеждайки се за някаква сервизна алея или асансьор, а може би просто врата, на която да виси табела с надпис: ВХОД КЪМ ЛЕТНИЯ ДВОР НА ФЕИТЕ.
Почувствах лека топлина в ухото ми; внезапно пред лицето ми изскочи Елидий и се засили към прозореца. Свалих го и мъничката фея излетя пред колата ми, повеждайки ме към дъното на паркинга. После спря и започна да кръжи пред един незабележим, неосветен проход между сградите. След това отлетя нанякъде, очевидно изпълнила задачата си.
Бързо паркирах колата и дръпнах ръчната спирачка. Елейн може и да беше слаба, но бе достатъчно мускулеста, за да тежи доста. Винаги бе имала структурата на бегач на дълги разстояния, висока, слаба и силна. Свести се достатъчно, че да облекчи поне донякъде усилията ми да я нося, като обви ръцете си около шията ми и облегна глава на рамото ми. Трепереше и беше студена. Изпълнен със съмнения, я внесох в прохода. Може би все пак трябваше да пренебрегна исканията й и да я отнеса в болница.
Продължих да вървя, докато не стана толкова тъмно, че вече не виждах нищо. Наканих се да оставя Елейн на земята, за да извадя амулета си и да осветя. Точно тогава се отвори врата към някакъв асансьор, разпръсвайки светлина и музика в прохода.
Пред вратите стоеше момиче. Беше висока около метър и петдесет и слънчевата й коса беше заплетена на плитка. Носеше синя тениска и бял гащеризон и беше цялата оплескана с нещо, което приличаше на глина. Когато ме видя да стоя там с Елейн, розовите й устни се отвориха изненадано.
– О, не! – възкликна тя и бързо ми махна с ръка да вляза. – Хайде, вкарай я вътре. Дамата ще се погрижи за нея.
Ръцете и раменете ми бяха започнали да болят от усилията да държа Елейн, затова не губих повече време в приказки. Затътрих се в асансьора и с пъшкане се облегнах на стената. Момичето затвори вратите, извади един ключ от джоба на гащеризона и го пъхна в единичната ключалка на мястото, където обикновено има една камара бутони. Асансьорът леко потрепна и започна да се издига нагоре.
– Какво се е случило с Ела? – попита ме момичето.
Погледът й се отмести от мен към Елейн и тя прехапа долната си устна.
Ела?
– Нямам представа. Намерих я в това състояние в колата ми. Тя ми каза да я доведа тук.
– Ох. О, боже – рече момичето и отново ме погледна. – Ти си от Зимата, нали?
Намръщих се.
– Откъде знаеш?
Тя сви рамене.
– Личи си.
– Засега съм от Зимата. Но това е единична сделка. Мисли за мен като за свободен агент.
– Може би. Но агент на Зимата е все същото. Сигурен ли си, че искаш да си тук?
– Не – отвърнах аз. – Но съм сигурен, че няма да изоставя Елейн, докато не се убедя, че се намира в добри ръце.
Момичето се намръщи.
– Аха.
– Това нещо не може ли да се движи по-бързо?
Раменете ми пареха, гърбът ме болеше, натъртванията ми протестираха и аз усещах как дишането на Елейн става все по-леко. Едва се сдържах да не се разкрещя от раздразнение. Искаше ми се да има някакви бутони, които да натискам, за да мога да ударя няколко пъти по правилния бутон в безсмислено усилие да накарам асансьора да върви по-бързо.
Цяла вечност по-късно вратите на асансьора се отвориха и пред очите ми се разкри картина, която беше толкова нелепа, колкото горила с жартиери.
Асансьорът ни беше откарал до нещо, което сигурно беше покривът на хотела с прехвърлена на него част от джунглата на Борнео. Имаше толкова много дървета и зеленина, че ръбът на покрива не се виждаше, и макар да чувах нощните звуци на Чикаго, те идваха толкова отдалече, че едва ги различавах сред жуженето на скакалците и цвърченето на някакво животно, което не можах да разпозная. Вятърът шумолеше в обграждащата ме гора и невъзможно ярката лунна светлина придаваше на всичко зловеща, неестествена красота.