Джулиет гола

— О — каза тя. — Разбирам.

— Мистериозно ли прозвучах? — попита той.

— Прозвуча като някой, който не желае да обсъжда предпоследния си брак с човек, с когото току-що се е запознал.

— Страхотно. Колко много може да каже човек с едно помръдваме на китката.

— Как се чувства дъщеря ти?

— Не много добре. Физически е добре, но е разстроена. От мен — също.

— От теб?

— Отново й прецаках всичко. Веднъж да стане център на внимание и…

— Сигурна съм, че не мисли така.

За последните пет минути тя бе успяла да се застъпи по веднъж и за Лизи, и за Натали, и се зарече да не казва повече нищо добро за никого от близките на Тъкър до края на свиждането. Така звучеше безинтересно и скучно, и любезно, и точно като човек, от когото един саможив, болен култов музикант би се отегчил, ако изобщо разбираше нещо от саможиви, болни култови музиканти, а тя не разбираше нищо от това. Напълно възможно беше тези хора всъщност да са гадни. Тя беше видяла Натали само за две секунди в коридора, но тези две секунди бяха отрезвяващи: от тях ставаше видно, че богатите и красивите наистина са различни. „Сигурна съм, че не мисли така“… Откъде ще знае тя какво си мисли дъщерята на фотомодел?

— Познаваш ли много хора в Лондон?

— Не. Лизи и Нат. И теб, нали сега си в Лондон.

— Значи не си бил бомбардиран от посетители?

— Още не. Но доколкото разбрах, неколцина са се запътили насам.

— Наистина ли?

— Да. Нат и Лизи решили с мъдрите си мозъци, че всичките ми деца трябва да дойдат да ме видят, преди да ритна камбаната. Така че очаквам още три деца и една бивша съпруга.

— И как се чувстваш?

— Не съм във възторг.

— Разбирам.

— Истината е, Ани, че няма да мога да издържа това нещо. Ще трябва да ме измъкнеш оттук. Ако живееш в малко крайбрежно градче, далече-далече от тази болница, това ще бъде идеалното място за мен да отдъхна. Сигурно и за Джаксън ще е интересно.

За миг Ани забрави да диша. Тя беше съчинила това изречение няколко пъти, откакто той се беше обадил, за да й каже за произшествието, макар в неговите уста то, разбира се, да звучеше по-добре и леко да се различаваше от нейната редакция. Тя не би се сетила да използва думи като „далече-далече“ и „отдъхвам“. След като възобнови дишането си, малко по-шумно, отколкото възнамеряваше, мислите й се насочиха към разписанието на влаковете. По принцип възнамеряваше да хване този от два и дванайсет, ако няма някаква сериозна или поне правдоподобна причина да остане в Лондон. Ако Джаксън се върнеше от магазина за играчки навреме, можеха да се хвърлят с някое такси до „Кингс крос“ и да са в Гулнес преди четири и половина.

— Какво ще кажеш? — Тя не само бе забравила да диша, но и това, че участва в разговор с реален човек.